Завещанието на инката

— Ами т’ва е пак някаква грешка на природата! — започна да ругае Фрице. — Яребицата и хвойновият дрозд, дето са тъй вкусни, си остават малки, а птиците, които достигат желаната големина, не могат да се ядат. Язък за барута, дето го похабих. Де да знаех, че естеството на щрауса е толкоз твърдо, нямаше да утежнявам съвестта си с неговата смърт. А сега к’во ще ядем?

Нещо прошумоля зад него. Той се обърна и на ствола на най-близко-то дърво забеляза някакво дълго животно, прилично на гущер.

— Тихо! — прошепна той. — Не мърдайте. Ако успея, ще имаме все пак печено.

Пушката му бе отново заредена. В едната цев имаше сачми, а в другата — куршум. Посягайки назад с ръка, той я взе и я притегли бавно напред. Огънят беше необичайно явление за животното. То бе застанало на ствола на дървото и източило се в цялата си дължина гледаше втренчено пламъците с изцъклените си очи. Изведнъж с рязко движение Фрице вдигна пушката, прицели се набързо и натисна спусъка. Изстрелът проехтя и животното изчезна.

— Какво беше това? Какво стана? — попита Моргенщерн, който както и хирургът, бе седял обърнат с едната си страна към дървото.

— Игуана — отвърна Фрице.

— Игуана ли? — възкликна Пармесан и скочи на крака. — Игуана! Това е най-големият деликатес на земята! Улучихте ли я, сеньор? Да се надявам ли?

— Не знам. Ще видим.

Той се изправи, за да отиде при дървото.

— Внимавайте! — предупреди го хирургът. — Игуаните страшно хапят. Не бива да я пипате, ако още не е умряла!

Щом Фрице достигна дървото, нададе радостен вик. Животното все пак беше улучено. Лежеше на земята и не помръдваше. Въпреки това немецът бе много предпазлив и не го докосна, преди да му нанесе по главата няколко юнашки удара с приклада. Дон Пармесан се приближи, за да му помогне да отнесат игуаната при огъня.

Игуаната, наричана още и легуана, е голям южноамерикански дървесен гущер с широка глава, остри ръбести зъби, голям бодлив гребен на гърба и много дълга опашка. Краката му са необикновено силни и имат доста дълги пръсти. Под шията му виси кожеста торбичка. Игуаните отлично плуват и необикновено пъргаво се катерят по дърветата. Хранят се с птичи яйца, насекоми, млади филизи, сочни листа и цветове. При самоотбрана са храбри и страшно много хапят. Обикновената легуана достига метър и половина дължина, от която, разбира се, цял метър се пада само на опашката. Преследват я особено усилено заради вкусното й, нежно и лесно смилаемо месо.

Това животно е безкрайно грозно на вид и ето защо, щом го съзря, Моргенщерн извика:

— Да, виждам, че е игуана. Но нима наистина искате да ядете от този звяр?

— Разбира се! — отговори дон Пармесан. — Няма нищо по-прекрасно от игуановото месо, изпечено направо в кожата с люспите. Не го ли знаехте?

— Ама че въпрос! Науката учи, че игуаната има месо, а опитът добавя, че то се яде. Но хич не ми предлагайте такова печено! Предпочитам като китайците да нагъвам задушени червеи, трепанг (сушена морска краставица.) и холотурии ((гр.) — бодлокожи. Б. пр.), отколкото да сложа в устата си парченце от този гущер.

— Сигурно ваша милост няма да го остави така да лежи на земята. Веднага ще си отрежа едно късче.

Той извади своя нож, за да приведе думите си в изпълнение. Но Фрице улови ръката му и каза:

— Чакайте, сеньор! Кой застреля игуаната?

— Вие, разбира се!

— Аз. Много правилно. Значи е моя собственост. Който иска да получи парче, трябва да го купи.

— Да го купя ли? А как ваша милост достигна до подобно смешно схващане?

— Също както и на ваша милост хрумна идеята да ме накара да си платя говеждото месо. Моята игуана е далеч по-вкусна от вашето говеждо. Тази вечер цената на половин килограм игуаново месо е петдесет книжни талера.

— Но, сеньор, вие се шегувате!

— Сериозно говоря. Който продава на другарите си, не бива да очаква, че към него ще бъдат по-щедри.

Фрице си отряза солидно парче, набоде го на заострен клон и го поднесе към огъня. Веднага се разнесе изключително приятен и нежен аромат на печено.

— Хмм! Не е лошо! — обади се Моргенщерн. — Ако този гущер е тъй вкусен, както ухае, на човек наистина би му се приискало да го опита.

Фрице не отговори, а продължи печенето. Той беше ял вече игуана и знаеше какво ще последва. Когато парчето стана готово за ядене, близката околност край езерцето се бе изпълнила с аромата на печено месо. Той го наряза и започна да яде. Същевременно злорадият хитрец правеше страшно блажена физиономия. Ето че дон Пармесан не можа повече да се сдържи. Той попита:

— Сеньор, ваша милост наистина ли няма да ми даде даром някое парче?

— Не.

— А едно мъничко парченце?

— Не.

— Ами ако е съвсем тънко и голямо само колкото дланта ми?

— Не.

— Колко струва едно парче, с което човек може да се насити?

— Вие ядете много, следователно ще струва сто книжни талера.

— Que ca-restia! ((исп.) — Каква скъпотия! Б. пр.) А колко ще искате за парче, от което човек може да си отреже десетина хапки?

— Вашите хапки са много големи. Десетина хапки ще направят половин килограм, а това ще рече петдесет книжни талера.