Завещанието на инката

След вечеря тримата се загърнаха в пончосите си и налягаха край огъня да спят. Този ден пак бяха изминали над сто километра и бяха толкова изморени, че никой не се събуди през цялата нощ, макар да повяваше остър ветрец.

На сутринта се оказа, че конете са останали съвсем наблизо. Изпекоха остатъците от месото и ги изядоха. После отново тръгнаха на път.

Конниците се намираха откъм източната страна на лагуната, в която от северозапад се влива Рио Дулсе. Реката бе получила това име, защото в началото водите й са сладки и с хубав вкус. Но след като премине през солената пустиня, тя е поела вече толкова много сол, че водата в долното й течение не може да се пие.

Вчерашната следа водеше покрай лагуната, а после се отбиваше малко встрани. Там хората бяха спирали и лагерували, понеже земята беше изпотъпкана. Имаше няколко огнища с овъглени останки, а тревата далеч наоколо бе изпогазена от паслите на това място коне. Но тримата нямаха достатъчно опит, за да разберат преди колко време ездачите са почивали на това място.

Оттук следите продължаваха в североизточна посока. Хирургът спря и замислено каза:

— Сеньори, действително ли мислите, че следите са оставени от хората на Татко Ягуар?

— Да — отвърна Фрице Кизеветер. — Той има при себе си двайсет и четири души, а тези ездачи са били приблизително толкова на брой.

— Това е вярно, обаче Татко Ягуар иска да отиде в пустинята Гран Чако, която се намира на север-северозапад оттук, а тази диря води на североизток.

— Тогава е имал някоя важна причина, за да се отклони от правата посока.

— Хмм! Значи ваша милост предлага да следваме тази диря?

— Да. Мисля, че не се лъжа. Съвсем сигурно е, че Татко Ягуар се е отправил към тази лагуна. Пред нас е единствената следа, която се вижда наоколо, и следователно тя е неговата. О, разбирам от тези неща, защото преди време четох една индианска история, в която се разправяше много за отпечатъци, следи и дири.

И така, те насочиха конете си на североизток. Пътят водеше през открита равнина, където не се виждаше нищо друго освен трева и небе. Следите бяха ясни. Към обед намериха бистър извор, където бе лагерувала групата, предвождана, както мислеха, от Татко Ягуар. Те също скочиха от седлата, за да се напият най-после до насита, а после да напоят конете и да ги оставят да си отпочинат. След час отново тръгнаха на път.

На верижката на часовника си доктор Моргенщерн имаше окачен малък компас. Когато го погледна, той видя, че следата е извила още по на изток. Посоката й не беше вече на североизток, а на изток-североизток. Това още повече впечатли хирурга. Той поклати глава и каза:

— Продължим ли да яздим така, и през целия си живот няма да стигнем до Чако. Ако не се лъжа, отиваме към онази област на Рио Саладо, където се намира Пасо де ла Каняс или дори Пасо де Кебрачо. Дали наистина пред нас е Татко Ягуар? Имам голямото желание да се върна или да се отправя наляво.

— Аз ще яздя натам, накъдето води следата — отвърна Моргенщерн. — Където има следи, ще намериш и хора. А където има хора, има и нещо за ядене.

Това заключение направи добро впечатление на дон Пармесан, защото, като кимна в знак на съгласие, той каза:

— Така е! Днес може би ще се наложи да гладуваме, понеже все още не ни се е мярнало никакво животно с изключение на лешоядите, които са навсякъде, но за съжаление не се ядат. И така, нека яздим по следата!

Отново продължиха. Половината следобед беше изминал, когато хирургът посочи с ръка напред и каза с такъв глас, сякаш се опасяваше, че ще бъде чут:

— Un avestruz, un avestruz! (Щраус, щраус!)

Другите двама погледнаха, накъдето им сочеше, и наистина забелязаха един щраус, който доста далеч напред усърдно обработваше земята с клюна си и не бе видял конниците, защото беше с гръб към тях.

— Ще има месо, ще има месо! — продължи дон Пармесан. — Ще уталожим глада си.

— Но едва когато птицата ни падне в ръцете — обади се Фрице. — Чувал съм, че щраусът се ловува много трудно.

— Правилно са осведомили ваша милост. Той ще ни се изплъзне.

Докторът сложи пръст на носа си и важно-важно каза:

— Сеньор, сетих се! Науката се притича на помощ на човека при всяко затруднение. Тя ни учи, че щраусът завира главата си в земята. Значи накараме ли го да си завре главата в земята, той няма да ни вижда и ще можем да го връхлетим, както Давид е връхлетял върху филистимяните!

— Сеньор — избухна Пармесан, — подигравате ли ми се?

— Нямам такова намерение! Говоря напълно сериозно.

— Тогава отидете при щрауса и го помолете да си скрие главата.

— Предполагам, че това би дало точно обратния резултат.

— И аз така мисля. А как ще го накараме да си скрие главата?

— Ваша си работа, сеньор. Щом не ви е известно средство да се възползвате от моето предложение, това вече не ме засяга, макар и страшно да съжалявам, защото ще гладуваме.

Пармесан се накани да отговори още по-грубо, но Фрице го изпревари:

— Не спорете, сеньори! Струва ми се, че ми хрумна добра идея.

Мислите ли, сеньор Пармесан, че…

— Моля ви — дон Пармесан! — прекъсна го гордо хирургът.