Завещанието на инката

Под форт по аржентинската индианска граница човек не бива да си представя онова, което се разбира у нас под тази дума. Всъщност форт Тио е равна площ, заградена от гъст бодлив как-тусов плет и заобиколена с ров. Върху тази площ се издигаха няколко ранчоси, където живееха двайсетина войници, чийто командир беше някакъв лейтенант. Входът стоеше широко отворен. Щом тримата мъже влязоха, яздейки, лейтенантът се приближи към тях.

— Добре дошли! — подвикна им той. — Сеньори, радваме се да ви видим…

Той замлъкна. Беше забелязал хирурга. Засмя се радостно и продължи:

— Касапина! А, значи пак се виждаме! Какви операции извършихте, откакто се срещнахме за последен път в Росарио?

Тези думи бяха изговорени с известна ирония. „Дон“ Пармесан се почувства засегнат и отговори остро:

— Приятно ми е за моите операции да се интересуват онези хора, които съм оперирал, или пък, които ще оперирам. Да отрежа ли на вас или на някой от подчинените ви крак или ръка?

— Не, сеньор, за щастие всички сме напълно здрави.

— Тогава нека не говорим за подобни неща, макар че можех да попитам какво бихте казали за евентуално отстраняване на долната челюст. Дали болният би живял и без нея?

— Не мога да ви кажа. Само знам, че не бих желал да живея без моята долна челюст. А кои сеньори имам честта да поздравя заедно с вас?

— Двама немски учени, единият от които е слуга на другия. Нека сами ви кажат имената си, езикът ми не е в състояние да ги изговори.

Моргенщерн назова своето име и името на Фрице и двамата бяха отведени в ранчото, където живееше лейтенантът. Пармесан се присъедини към войниците. Офицерът беше излизал вече няколко пъти навън, за да види дали се задават, тъй като пеонът наистина бе удържал на обещанието си и бе съобщил за пристигането им.

Войниците разполагаха с коне и говеда, които пасяха през деня на открито, а вечерно време ги прибираха във вътрешността на форта. Добитъкът беше част от провизиите на това населено място. И така, месо имаше предостатъчно. Гостите получиха толкова много храна, че изобщо не успяха да се справят с нея.

В хода на разговора офицерът забеляза твърде скоро що за люде имаше пред себе си. Според неговите схващания човек, тръгнал из пампасите, та даже и към Гран Чако, само за да рови в земята за кости, е положително умопобъркан. Той проумя, че срещу подобна фикс-идея не бе възможно да се направи нищо. Затова се отказа от опитите си да разубеди учения и продължи:

— Сигурно ще поостанете известно време при нас, за да изчакате още някои спътници или слуги, които ще се присъединят към вас, нали, сеньор?

— Не. Имам само един спътник, сеньор Пармесан, а също и само един слуга — Фрице Кизеветер.

— Какво? — възкликна офицерът. — Значи след вас не идва някой, който да ви донесе необходимите неща за едно пътуване през Гран Чако?

— Не. Имам вече всичко, от което се нуждая.

— Лъжете се, сеньор. От какво ще живеете? Имате ли брашно?

— Не.

— Сушено месо, мас и сланина?

— Не.

— Кафе и чай? Какао и тютюн?

— Не.

— Барут, кибрит и всички онези дреболии, без които не може никой културен човек? Дрехи, обувки, ножици и други инструменти?

— Дрехите ми са си на мене. С барут съм напълнил цяла кожена торба.

— Не е достатъчно. А и всичко останало ви липсва. Какво ще пиете и ще ядете? Имате ли съдове за готвене?

— Не ми трябват, понеже няма да готвя. Ще пия вода и ще ям месо.

— Но няма да ги намерите навсякъде.

— О, ще ги намеря. Вода има във всички местности, а с месо ще се сдобием чрез лов.

— Ами добър стрелец ли сте?

— Фрице стреля отлично.

— Тогава да ви кажа, че няма навсякъде вода. Отвъд Рио Саладо ще се озовете в Montes impenetrabiles sin agua (непроходимите и безводни лесове). Там можете да страдате от жажда седмици наред, без да намерите и глътка вода. А месо? Ако не сте добър ловец, сигурно ще умрете от глад.

— Едва ли! Чел съм, че стотици трапери и ловци в Северна Америка живеят от месото на диви животни. Няма да страдаме от глад, наричан от латинистите „фамес“.

— Южна Америка не е Северна Америка. Ами индианците!

— Няма да ми сторят нищо лошо, защото и аз няма да им причиня никакво зло.

— Лъжете се. В определени времена от годината сме принудени да им плащаме данък в коне, говеда и овце, който ние естествено наричаме „подарък“, за да не унищожават стадата ни и да не ни крадат добитъка. Но въпреки това те често преминават границата и откарват стотици глави добитък. При това взимат в плен и хора, отвеждат ги в Гран Чако, за да ги освободят само срещу пари. После идват най-открито в градовете ни при представителите на властта и искат откуп.

— Ами тогава не им го давайте, а ги накажете!

— Не става, сеньор. Ако пребием такъв пратеник, белите пленници, за които става въпрос, са загубени. А какво ще правите, ако пленят и вас?

— Мен няма да ме хванат. Аз съм изключително хитър и предпазлив, което латинистът нарича „астутус“ и „катус“ или „пруденс“.

— Може и така да е. Нямам намерение да проверявам. Ами дрехите ви! Докога ще останат в това състояние? Из пущинаците много бързо ще се превърнат в парцали.

— Ще ги пазя.