Завещанието на инката

— Това е нещо друго. Индианецът не е коневъд. Той краде и отвлича животни от всички краища на света. Следователно те не се познават и тъй като не ги държат на стада, помежду им не се създава никаква привързаност. Ето защо, когато се съберат много ездачи за някой боен поход, са принудени да осигурят за конете си мадрина, понеже всяко едно от животните безусловно следва звънчето й. А това е много изгодно за нас, защото звънът, който доловихме, ще ни служи за ориентир.

Инката наистина се оказа прав — колкото повече напредваха, толкова по-ясно се чуваше звънът на хлопатара. Скоро се видяха принудени да забавят крачките си, понеже звънът се разнасяше вече доста наблизо. Същевременно отляво можеха да се видят отделните дървета, защото зад тях горяха няколко огъня, на чиято светлина дънерите ясно се открояваха.

— Виж колко лесно открихме лагера — прошепна Хаукаропора на Антон. — Пред нас се намира тревната ивица, обграждаща гората, и на нея пасат конете. Вляво тя се врязва в гората, образувайки сред дърветата поляна, където е изворът. И тъй, конете са право пред нас, а ездачите — наляво зад дърветата.

— Тогава ще трябва да продължим наляво, така ли?

— Да, но не веднага. Имаме пълно основание да бъдем предпазливи, тъй че първо искам да разбера дали при конете има пазачи. Почакай тук, докато се върна.

Той изчезна, пълзейки, и Антон остана сам може би повече от четвърт час, но въпреки това не започна да се безпокои за инката, защото чувстваше все по-голямо доверие в способностите му. Ето че Хаука отново изплува от тъмнината и с тих глас му съобщи:

— При тях няма нито един пазач. Конете са толкова доверчиви, че ми разрешиха да ги погаля. Движат се свободно из тревата и само предните крака на мадрината са спънати, за да не може да прави големи крачки.

— Колко са конете?

— Не успях да ги преброя, понеже не са малко. Заварих ги всички с глави, обърнати към мадрината, и това ме зарадва.

— Защо?

— ЗаЩото е признак, че непременно ще я последват. Ако тези индианци са наши неприятели, да речем абипони, иска ми се да им взема конете.

— Сериозно ли говориш? Не е възможно само ние двамата да отведем толкова много животни!

— Защо не? Ако поведем мадрината с нас, всички ще тръгнат подир нея.

— Но по звъна на хлопатара индианците ще разберат, че кобилата се отдалечава!

— Ако спят, няма да разберат, а предполагам, че са заспали.

— Добре, но сигурно има постове.

— Разбира се, обаче, тъй като тук се чувстват в безопасност, пазачите ще са малко на брой. Веднага ще се опитаме да научим това. Хайде, ела и винаги ме следвай! Налага се да пълзим, за да не ни забележат.

Двамата легнаха на земята и пълзейки извънредно предпазливо, се отклониха вляво от досегашната си посока, за да се доберат до споменатите дървета. Щом ги достигнаха, се озоваха съвсем близо до края на горската поляна, където инката предполагаше, че е разположен лагерът. Поляната не беше широка и огньовете я осветяваха от единия край до другия. Следователно всичко се виждаше много добре. Двамата младежи залегнаха зад две съседни дървета и внимателно започнаха да наблюдават разиграващата се пред очите им сцена.

Многоброен индиански отряд беше спрял на това място да нощува. Там, където поляната имаше изход към откритата равнина, от земята бликаше изворът, за да насочи водите си наляво, към езерото. От двете страни на потока горяха осем огъня, около които насам-натам се движеха може би към осемдесет червенокожи, заети тъкмо в момента да избират удобни за спане места. Между два огъня на отсамната страна на потока лежаха шест човека, които, изглежда, бяха вързани. Петима от тях носеха индианско облекло. По дрехите на шестия можеше да се заключи, че е бял. Тъй като лежаха с главите към двамата тайни съгледвачи, не беше възможно да се различат лицата им.

Отрядът имаше индианско въоръжение. Хората бяха окачили колчаните и лъковете си на забитите в земята дълги копия. На тях бяха облегнати цевите за издухване на малки стрели, които оказват толкова бързо смъртоносно въздействие, ако са намазани с отрова. Под едно дърво насреща бе застанал единственият човек, който притежаваше пушка. Беше я оставил до себе си върху своето пончо и изглежда, той бе вождът, понеже току подаваше различни нареждания, които биваха веднага изпълнявани. Служеше си с някакъв език с напевна интонация. Антон не можеше да разбере нито дума и ето защо тихичко попита спътника си:

— Това не е кечуа, а не е и някакъв друг диалект, който разбирам. На какъв език говори този човек?

— На абипонски. Разбирам го горе-долу. Той е предводителят на тези хора, казва им как да се разположат и току-що заповяда нощта да се раздели на три стражи. Всеки пост ще се поема само от по двама души, единият от които ще трябва да внимава за конете, а другият — за пленниците.

— Значи това наистина са пленници! Кои ли са?

— Почакай! Вероятно ще узнаем. Не познавам този вожд, но по езика му разбирам, че той и неговите хора принадлежат към абипоните, значи са наши врагове.

— От това можем да заключим, че пленниците ще бъдат приятелски настроени към нас.