Завещанието на инката

— Няма защо да се боим от него. Вярно, че нямам оръжие, но ще го удуша.

— Ще го оставиш на мен. Чуваш ли? Искам аз да ви освободя докрай. Вие няма да вършите нищо. Ще имате оръжия. Тук се намират достатъчно копия, лъкове, стрели и цеви.

Ето че белият се обади за пръв път:

— За какво са ми лъкове и стрели. Искам си обратно пушката, моята хубава пушка.

— Къде е тя?

— Намира се при вожда. Той ми я отне. Но аз пак ще си я взема.

— Не те познавам и не знам дали можеш да бъдеш достатъчно предпазлив. Сам ще я донеса. Ел Кранео Дуро се обади:

— Не бива да се обръщаш към този сеньор на „ти“, защото е офицер. Той също е запознат с живота в дивата пустош и е в състояние сам да си вземе пушката.

— Заедно с патроните — допълни белият, скърцайки със зъби. — Това куче ми взе също часовника и компаса. Но няма да види никаква полза от тях! Сънят му ще продължи много дълго! Осмели се да рита един офицер!

Инката грабна ножа си, изправи се и пак закрачи насам-натам. След известно време обиколи огньовете и се убеди, че всички спят. Отиде и до вожда. Той хъркаше. Беше се увил в одеялото си заедно с пушката.

След това инката отново се отправи към отсрещната страна, застана в края на поляната и махна с ръка. Следвайки знака му, шестимата допълзяха — първо Твърдия череп, после неговите четирима камбаси и най-накрая офицерът. Инката посочи към забитите в земята копия и след като камбасите побързаха да грабнат оръжията, каза на белия:

— Вождът се е увил в пончото заедно с пушката.

— Ще я взема, без да го моля за разрешение. Той се плъзна безшумно като сянка и много бързо през поляната. Видяха го как се хвърли върху вожда и как около минута остана да лежи върху него. Не се дочу никакъв шум. После се изправи и също тъй чевръсто се върна при тях с пушка в лявата ръка и окървавен нож в десницата.

— Върнах си всичко, каквото ми беше отнел! — каза той гневно. — Пушката, ножа, часовника, мунициите, всичко. Той няма повече да раздава ритници на офицери. Но да продължаваме! В каква посока ще вървим?

Инката ги поведе между дърветата, докато стигнаха при Антон. Простреният на земята абипон все още не бе помръднал. Оставиха го да лежи. Оттук се отправиха по пътя, по който бяха дошли Хаука и Антон, и вървяха докато дочуха звънчето на мадрината. Тогава инката се спря и каза:

— Чакайте ме тук, докато обезвредя другия пазач!

— Не ти! Това е моя работа — отвърна Твърдия череп.

— Не, моя е! — намеси се офицерът. — Тези кучета се канеха утре да ме удавят в езерото. Сега могат да хвърлят във водата трупа на вожда си, а аз ще им предоставя и поста при конете.

Хаука не искаше да се съгласи, но разгневеният човек изчезна веднага след последните си думи. Останалите зачакаха и внимателно се заслушаха в нощта. Не успяха да доловят нищо. След не повече от две-три минути офицерът отново се появи и съобщи:

— Всичко е наред. Негодникът не обели нито дума. Сега нека всеки вземе по един кон.

— Не — обади се инката. — Ще вземем всички коне.

— Всички ли? А как ще стане това?

— Та нали при тях има мадрина, която всички животни ще последват.

— Que pensamiento! ((исп.) — Каква идея! Б. пр.) Вярно! Това момче хич не е глупаво. Можем да го направим. Значи Татко Ягуар бивакува отвъд езерото?

Ще го намерите ли?

— Да — отговори инката.

— Тогава ще яхнеш мадрината и ще тръгнеш напред, а ние останалите ще подкараме целия табун подир тебе.

У него имаше нещо грубо, заповедническо, което лесно можеше да засегне другите. Но Хаука мълчаливо го преглътна, потърси мадрината, развърза предните й крака, възседна я и бавно я подкара напред. Щом останалите коне забелязаха, че водачката им потегля, веднага я последваха. Офицерът и петимата камбаси скочиха върху последните животни, за да гонят пред себе си стадото, а Антон, разбира се, също яхнал жребец, се присъедини към инката. В поведението на офицера имаше нещо, което не му харесваше. В този ред те заобиколиха около половината езеро, но не минаха през гъстата гора, из която известно време двамата младежи се бяха промъквали с толкова голяма мъка. При подобна тъмнина тя бе непроходима за конете и затова ги подкараха покрай нея. Така също можеха да достигнат лагера.

А там не всичко бе тъй тихо и спокойно, както при тръгването на Хаука и Антон. Татко Ягуар бе наредил на постовете да се сменят на всеки час и в случай че се разбудеше, имаше навика да проверява дали всичко е наред. Тъй направи и днес. Счупването на бутилките го бе накарало да очаква рязка промяна във времето и още когато си лягаше да спи, небето се бе покрило с облаци. Тревогата го разбуди. Забеляза, че небето е почерняло, и почувства, че е излязъл особено остър и поривист вятър. Опитът му подсказваше, че това предвещава ураган, придружен от онези проливни дъждове на Гран Чако, които са толкова силни, че могат да съборят човек на земята. Какво трябваше да направят?