Завещанието на инката

— Това е приключение, което бих искал веднага и подробно да ми разкажете, но нямаме необходимото време. Вожде, виждаш ли на юг онази жълта ивица и знаеш ли какво означава тя?

Индианецът отвърна:

— Отдавна я забелязах, сеньор. Наближава ураган, който поваля горите и хвърля от небето големи огнени кълба. И конете го усещат. Започнаха да стават неспокойни и не искат да стоят на едно място.

— Да, намираме се в опасност. Останем ли тук, можем да бъдем смазани от дърветата, излезем ли от гората, ураганът ще ни затъркаля из равнината като песъчинки. Не познавам местността. След два часа бурята ще ни връхлети. И тъй, трябва бързо да вземем решение.

— Сеньор, аз познавам местността. Ще яхнем конете и ако побързаме, ще бъдем на сигурно място преди още ураганът да се е разразил.

— Къде ще намерим убежище?

— В Asiento de la-mortandad. ((исп.) — поселище на клането. Б. пр.)

— Какво лошо име! Никога не съм го чувал, понеже никога не съм отивал по-далеч от Извора на близнаците. Но за това ще говорим после. Значи ти вярваш, че ще се доберем до поселището преди да се извие бурята?

— Да.

— Но дали ще го намерите в тази тъмнина?

— Няма да объркаме посоката, сеньор. И вие знаете, че не след дълго вече няма да е толкова тъмно. Небето ще се изпълни с огън.

— Вярно, тогава бързо да се приготвим и да потегляме! Обърнете особено внимание на пушките, за да не пострадат!

След тези думи той накара Твърдия череп да го отведе при плячкосаните коне, които едва можеха да бъдат удържани от камбасите, защото усещаха приближаването на бурята.

Многото коне, с които се сдобиха, представляваха предимство и по-късно то можеше доста силно да наклони везните в тяхна полза. Но в този момент Татко Ягуар би предпочел да се откаже от тях. Наистина те имаха юзди, ала не бяха оседлани. Следователно нямаха възможност да ги натоварят с предметите, които бяха принудени да мъкнат със себе си. Затова той набързо реши:

— Ще ги вземем с нас, но няма да си създаваме много главоболия с тях. Ако ни следват доброволно — хубаво, ако ли не, да правят каквото искат.

Шест от конете бяха възседнати от камбасите и лейтенант Верано. И шестимата проявиха готовност всеки от тях да води за юздите по два коня. Щом лейтенантът забеляза пушките, натоварени от хората на Татко Ягуар, той попита откъде са ги взели.

— Изкопахме ги — отговори Херонимо.

— Къде?

— На различни места по пътя.

— Мътните го взели! Тогава това е оръжието, което търся.

Конфискувам го!

— Защо?

— Защото е наше. Откраднато е от арсенала ни. — Наистина ли? Звучи ми като детска приказка. Разкажете я на Татко Ягуар. Той ще ви даде отговора, който предпочитам да премълча.

— Да не би да не вярвате на думите ми, сеньор?

— Докарайте ми тук арсенала заедно с негодниците и тогава ще видя какво трябва да мисля. Впрочем сега вниманието ни е необходимо за нещо друго. Я слушайте какво се дочува оттатък!

Той посочи с ръка отвъд езерото. Оттам се разнасяше пронизителен рев. Абипоните бяха открили мъртъвците, както и изчезването на конете и пленниците. Но на Татко Ягуар съвсем не му беше до тях, защото опасността наближаваше. Начело застанаха петимата камбаси и нощната езда започна.

Водачите се насочиха право на север, където Татко Ягуар предполагаше, че се намира обширна, непрекъсната пустиня. Не яздеха в галоп, но все пак доста бързо. Нямаше защо да се грижат повече за свободните от товар коне на абипоните, защото те доброволно ги следваха. Инстинктът им подсказваше, че бурята ги заплашва от юг и следователно спасение можеше да се търси на север.

Когато след около половин час позабавиха хода на конете, за да не ги изтощят твърде много, жълтеникавата ивица на южния хоризонт бе станала значително по-широка. Долната и по-удължена част бе пламнала цялата в огненочервено. Вследствие на това нощната тъмнина не бе вече тъй дълбока, както преди. След още половин час основата на жълтата ивица бе заела вече цялата ширина на южния хоризонт и с върха си, достигащ зенита, образуваше триъгълник, в чийто център се появи тъмно петно. Този триъгълник бе толкова светъл, че долу на земята настъпи сумрак, който позволяваше ясно да се вижда на неколкостотин крачки.

— През онази дупка ще дойде ураганът — каза Татко Ягуар на доктор Моргенщерн, посочвайки към тъмното петно. Ученият, който яздеше до него заедно с Фрице, попита:

— Дали ще е опасен?

— Дали ще стане опасен за нас, не мога да кажа, но сигурно ще причини щети. Подобен ураган издига великански вълни, отваря огромни просеки и в най-гъстите гори, събаря и най-здравите къщи.

— А пък ние искаме да се спасим от него в някакво си поселище, значи в къщи! Бог да се смили над нас! Ураганът ще ги събори над главите ни и под развалините им ще намерим неизбежната си гибел, на латински — „ексцидиум“.

— Вярно, че човек тъй би трябвало да си представя нещата. Но аз разчитам на вожда, който е запознат с обстановката в онова убежище.