Завещанието на инката

— Оставете го на мястото му! Който вади нож срещу мен, се запознава с моя юмрук. С удоволствие ви заявявам, че честната ви дума ми е достатъчна, защото, макар и да сте човек, обичащ насилието, все още не съм чувал някога да са ви уличили в безчестие.

— Значи се разбрахме, така ли?

— И да, и не. Само да не схванете думите ми погрешно! Достатъчна ми е честната ви дума, за да повярвам, че сте пълномощник на генерала. Но какви пълномощия сте получили от него?

— Да търся изчезналите пушки.

— Е, ами ако откриете крадеца?

— В такъв случай трябва да докладвам.

— А после?

— После…? тогава генералът ще нареди какво да правя по-нататък.

— Хубаво. Сега вече наистина се разбрахме. Възложена ви е задача да търсите откраднатите пушки, в случай че ги откриете — да докладвате и след това да изчакате по-нататъшните нареждания. Аз намерих някакви пушки, ала дали са онези, които…

— Но моля ви, сеньор! — прекъсна го лейтенантът. — Те са. Докато ви нямаше, аз огледах няколко от тях. Това са същите пушки, които тайно бяха отмъкнати от арсенала. Генералът откри липсата им веднага и нареди, без някой да разбере, да се започнат най-старателни издирвания. Резултатите не можеха да не ни изненадат. Най-вероятно началникът на арсенала е бил подкупен. Той е дал неколкостотин пушки и голямо количество муниции в ръцете на хора, които кроят да вдигнат бунт. И досега не успяхме да научим кой ги ръководи. Но сигурно е, че бикоборецът Перильо е замесен в цялата работа. Скоро след кражбата, това ще рече преди няколко месеца, този човек се е прехвърлил през Рио Саладо с работници, инструменти, оръжия и муниции, а после се е завърнал само с работниците и инструментите.

Нейде е закопал оръжията. Иначе за какво са му били лопати и белове? Трябваше да разберем къде е бил. И понеже съм запознат с Чако, възложиха ми задачата да прехвърля Саладо и да потърся оръжията. Понастоящем абипоните са настроени враждебно към правителството. Не биваше да се обръщам към тях. Ето защо посетих камбасите и се срещнах с вожда им и с четирима воини, единият от които по въпросното време забелязал бели мъже при Извора на близнаците. Ел Кранео Дуро веднага се съгласи да ме придружи до това място. По пътя се натъкнахме на отряд от над осемдесет абипони, които според думите на вожда идваха откъм Езерото на палмите. Те се отнесоха към нас враждебно. Започнах да се защитавам, застрелях неколцина от тях, но бях пленен заедно с придружителите си, обезоръжиха ни, ограбиха ни и ни отведоха при извора, където рано тази сутрин трябваше да бъдем удавени. Двете момчета ни спасиха. Чух къде сте намерили оръжията и съм убеден, че ще ми ги предадете.

— Не, сеньор! Докладвайте първо на генерала. После ще стане онова, което нареди той. И бездруго в момента не можете да използвате нито пушките, нито мунициите. На мен обаче са ми страшно необходими.

— За какво?

— За да въоръжа камбасите и с тяхна помощ да разбия неприятелите на генерала. Защото знам повече от вас и сега ще ви съобщя всичко.

Той му разказа досегашните им преживелици. Когато свърши, офицерът, който имаше суров и брутален характер, но иначе бе голям патриот, с радост се съгласи да се откаже от искането си. Помоли за разрешение да се присъедини към отряда им и желанието му бе удовлетворено, но при условие че ще се подчинява на Татко Ягуар.

Най-после можеха да изслушат подробния разказ за геройството на двамата млади приятели, което бе принуден да направи Антон Енгелхард вместо мълчаливия и затворен инка. Докато все още говореха за приключението, старият Ансиано дръпна настрани своя възпитаник, прегърна го и непредпазливо каза на испански:

— Ти си цял герой и показа кой си — el Hijo del Inka!

Хамер стоеше близо до тях, чу тези думи и си помисли:

„Аха! Значи моето предчувствие не ме е излъгало. Тъмната неизвестност започва да се прояснява. Той е потомък на старите владетели на Перу… el Hijo del Inka — Синът на инката!“

Десета глава Разказът на Татко Ягуар

След нощния ураган настъпи ведро утро. Дъждовната вода се беше оттекла. Гората тънеше в изпарения, а долу в долината сочната трева се полюляваше като висока изкласила нива. Конете бяха изведени навън от постройките да се насладят на свежата паша, понеже засега и дума не можеше да става за тръгване, тъй като животните трябваше да си отпочинат от усилената езда през нощта.

Мъжете закусиха от своите хранителни припаси, след което започнаха така необходимото съвещание. По време на съвещанието направи впечатление, че старият Ансиано привличаше необикновено силно вниманието на лейтенант Верано. Погледът на лейтенанта непрестанно се спираше на индианеца, тъй че най-сетне старецът попита:

— Сеньор, непрекъснато ме оглеждате. Имате ли някаква особена причина за това?

— Да — отговори офицерът.

— Мога ли да ви попитам каква е тя? Познат ли ви се струвам? Виждали ли сте ме вече някъде?

— Вас едва ли. Прави ми впечатление само вашата дълга бяла коса, напомняща ми за един скалп, който съм виждал преди време.

— Скалп? Какво е това?