Завещанието на инката

— Индианците от Северна Америка имат обичая да свличат кожата от главата на убития неприятел и да я запазват като символ на своята победа и храброст. Подобна кожа се нарича „скалп“. Хората, говорещи испански, я назовават с думите „Piel del craneo“.

— Ами къде е връзката между мен и тази човешка кожа?

— В приликата. Скалпът, за който говоря, имаше същата дълга, гъста и бяла коса като вашата.

Ансиано наостри слух. Лицето му придоби напрегнат израз, докато задаваше въпроса:

— Същата коса ли? Би било странно! Струва ми се, че никой бял не носи косата си като мен.

— Наистина и аз не съм виждал още подобно нещо. Впрочем онзи скалп е принадлежал на някакъв индианец.

— От кое племе е бил?

— Не знам. Попитах собственика на скалпа, но той не ми даде задоволителен отговор.

— Къде сте видели тази коса?

— В Буенос Айрес.

— У кого?

— У бикобореца Антонио Перильо. Веднъж го посетих с един

мой приятел. Стаята на Перильо бе украсена с най-различни трофеи, между които се намираше и скалпът.

— Значи Антонио Перильо! Този еспада, с когото вероятно ще се сблъскаме! Казват, че не веднъж е бил в Запада. А сподели ли с вас по какъв начин се е сдобил с кожата?

— Да. Борил се с някакъв индианец на живот и смърт и го победил. Взел скалпа на врага си като спомен за тази тежка и опасна схватка.

— Къде се е състояла тя?

— В южните пампаси. Това беше всичко, което успях да науча.

— Там на юг? Значи не е това, което си мислех. При тези думи се чу как той въздъхна някак с облекчение. Лицето му отново придоби израз на безразличие, но веднага пак се промени, щом лейтенантът направи забележката:

— Косата беше наистина великолепна, още по-красива от вашата. Тя е била носена събрана с помощта на диадема, а собственикът й е бил сигурно някой много стар и беден човек.

— С диадема ли! — възкликна Ансиано като направи движение, изразяващо изненада. — Как изглеждаше диадемата? И защо мислите, че човекът е бил беден?

— Защото диадемата беше желязна, а един заможен човек, който употребява подобни украшения, ще избере направените от благороден метал. От лицевата си страна тя имаше формата на слънце с дванайсет лъча.

— Дванайсет лъча! — изкрещя буквално Ансиано, скачайки на крака.

— Сеньор, диадемата не е била от желязо, а от най-чисто злато. Но нейният собственик нарочно и е придал тъмен цвят, за да не събужда алчността у другите хора.

— Откъде знаете всичко това? Познавате ли човека, на когото е принадлежало споменатото украшение?

— Дали съм го познавал? Той беше мой повелител, владетелят на…

Ансиано беше възбуден неимоверно много. Очите му блестяха, беше измъкнал ножа от пояса си и правеше движения, сякаш се канеше да прониже някакъв враг, застанал пред него. Може би щеше да издаде цялата си тайна, обаче Хаукаропора също скочи на крака, хвана му ръката и го прекъсна с предупреждаващ глас:

— Мълчи, дядо! Онзи човек беше индианец и нищо повече. Но въпреки това трябва да узнаем дали е бил убит в честна борба. Ако ли не, тежко на убиеца му! Въпреки възрастта си той бе толкова силен и пъргав, че никога не беше побеждаван. Как да повярвам, че е бил надвит от Антонио Перильо? Не, и пак не! Бил е убит.

— Несъмнено! — съгласи се с него старецът. — Не е необходимо да търсим убиеца. Перильо е признал, че самият той го е убил. Знаем, че сега ни следва по петите. Ще ми падне в ръцете и тогава ще отговаря пред нас!

— Да, ще трябва да проговори, а отговора ще му дам с ей това! Инката размаха боздугана над главата си. Той бе възбуден едва ли не повече от Ансиано, но бързо се овладя. Щом забеляза, че присъствуващите учудено го гледат, придаде на лицето си безразличен израз, седна отново на земята и остави боздугана до себе си.

Но не само тези двама души бяха тъй силно развълнувани от думите на лейтенанта. Имаше и трети човек, който също им обърна голямо внимание, но го изрази по по-спокоен начин. Третият бе Татко Ягуар. От момента, когато бе споменат скалпът, та чак до последния миг той следи разказа с най-жив интерес. Беше седнал до инката и по едно време посегна към боздугана, за да го разгледа. Оръжието бе черно, сякаш покрито с тъмен лак. Той го огледа много внимателно, после с безизразно лице го остави обратно на мястото му и каза:

— Мисля, че не е необходимо да се горещите за този скалп. Все още не знаете дали действително е от главата на вашия познат. Ще го разберем с положителност едва по-късно.

— Не, аз съм сигурен — отвърна Ансиано, — диадемата е доказателство, че не се лъжа.

— Въпреки това сега имаме да обсъждаме по-належащи неща — отвърна Хамер, давайки тайно знак на стареца да мълчи. — Трябва да се посъветваме в каква посока да тръгнем.

— Вероятно към Езерото на палмите — обади се лейтенант Верано. — И бездруго то по начало е било ваша цел, а сега имаме още по-големи основания да го посетим, защото съзаклятниците ще се събират там.

— Не ми се вярва някой от тях да се намира вече при езерото, но все пак засега ми се иска да не се мяркаме край него. По-късно могат случайно да открият, че сме били там, а това би довело до неуспеха на моя план.