Завещанието на инката

— Вие ли? Не ми е известно подобно нещо. Преследвали са вашите прадеди с огън, меч и отрова. Това е истина. Но оттогава времената се промениха и сега никой няма да посегне на живота ви заради вашия произход.

— Така ли мислите? Но ние сме убедени тъкмо в обратното.

— Тогава имаш някаква особена причина, за да бъдеш предпазлив и потаен. Обстоятелството, че Хаука е потомък на инките не може да го изложи на опасност, обаче нещо друго може да стане опасно за него.

— И кое е то, сеньор?

— Ако заради произхода му таите някакви надежди, които никога не могат да се сбъднат.

— Никога? Наистина ли никога?

— Никога ви казвам! Вие живеете с вашите спомени, нищо не знаете за останалия свят, за живота. Вие сте мечтатели. Откажете се от мечтите си, защото никога няма да станат действителност! Нямам право да настоявам повече. Исках да науча нещо друго. Как стои въпросът с онази диадема? Убеден съм, че догадките ти са верни, че познаваш мъртвеца, чийто скалп е собственост на Антонио Перильо. Кой е бил този човек?

Ансиано се поколеба да отговори и затова Татко Ягуар добави:

— Не питам от излишно любопитство, а с точно определена цел. Отговорът ти вероятно ще бъде от полза за теб.

— Ако река да отговоря, ще ви издам тъкмо нашата тайна.

— Нищо няма да ви навреди, ако го сториш. Кажи ми поне къде е намерил смъртта си онзи човек!

— Не ми е известно точното място.

— А не знаеш ли горе-долу в коя местност?

— Знам, разбира се, но на вас едва ли ще е известна.

— Що се отнася до мен, аз съм се скитал много по-надалеч, отколкото си мислиш.

— Тогава ми кажете дали ви е познато мястото, наречено „Ваranca del Homicidio“ ((исп.) — Клисура на убийството. Б. пр.)?

— Не само ми е познато, ами съм бил там два пъти. Дотам се стига като се изкачиш от Салина дел Кондор.

— Да, от Салина дел Кондор. Намира се близо до него и аз съм ходил там няколко пъти.

— И си убеден, че твоят познат е намерил смъртта си на това място?

— Да.

— Какво те кара да мислиш така?

— Придружих го почти до там, но трябваше да остана наблизо и да чакам завръщането му. Това бе негово желание, така ми заповяда.

— Ах, заповяда ли ти? Който заповядва, той е господарят, а който изпълнява — е подчиненият, слугата. И ти го чака напразно да се върне?

— Да. Чаках цели два дни. След това започнах да се страхувам за него и отидох до мястото, което искаше да посети. Не го видях и не го намерих. Търсих го из всички долини и пропасти, по всички планини и върхове. Прибрах се у дома и взех приятелите си, за да ми помогнат в издирването. Всичко бе напразно. Търсихме го в продължение на седмици, без да открием и най-малката диря от него. Сигурно му се беше случило нещастие. Едва днес сутринта открих някаква следа. Той е бил убит.

— Мислиш, че е било убийство, само защото си го смятал за непобедим? Или има и някаква друга причина?

— Да има и нещо друго.

— Какво?

— Той носеше предмети, които бяха в състояние да събудят човешката алчност.

— Какви предмети?

— Не бива да казвам.

— И не е необходимо, защото знам. Носел е вещи, произхождащи от времето на инките, направени от сребро или злато.

— Сеньор, откъде знаете?

— Ще бъда по-искрен към теб, отколкото си ти към мен, и ще ти покажа нещо.

Той разтвори кожения си елек и измъкна някакъв дребен предмет с блясъка на злато, който носеше на шнурче около врата си. Отвърза го и го подаде на Ансиано. Беше малка, изключително изкусно изработена паничка, чийто диаметър бе най-много седем-осем сантиметра.

— Паничка за роса! — възкликна смаяно Ансиано. — В този съд се събираше утринна роса от чашките на храмовите цветя и се оставяше на слънцето да я изпие — нещо като жертвоприношение.

— Не го знаех. Предназначението на този съд ми бе неизвестно. — отговори Татко Ягуар.

— Сеньор, това е свещен съд, много свещен съд!

— Знаеш го с такава сигурност? Така доказваш, че прадедите ти са били перуанци.

— Да, такива бяха — призна старецът.

— А моите бяха владетели на този народ — добави Хаукаро-пора. — Аз съм единственият техен потомък и само неколцина верни хора го знаят.

— Тъй си и мислех. Ти си собственикът на скритите богатства на твоите деди, нали?

— Защо ми задавате този въпрос?

— Тази жертвена паничка ми казва всичко.

— Откъде я имате? — попита Ансиано. — Как е станала ваша собственост?

— Намерих я.

— Къде?

— Между Салина дел Кондор и Баранка дел Омисидио.

— Там, значи там? Какво разкритие! Кога стана това?

— Преди пет години.

— По кое време според луната? Можете ли да си спомните?

— Съвсем точно. Беше деня след пълнолунието.

— Вярно е! Моят повелител имаше обичай да слиза в клисурата само в нощта на пълнолунието.

Последните думи бяха отправени към инката. Той беше взел в ръка паничката, огледа я, целуна я и след това с насълзени очи каза:

— Значи тази паничка е носил у себе си моят баща, предпоследният инка, в сетните часове от живота си! Сеньор, няма да ви я върна. Трябва да ми я дадете. Вместо нея ще ви подаря нещо друго, много по-голямо и ценно.

— Задръж я! Нищо не искам за нея, защото тя се върна при законния си собственик.

— Благодаря ви! Но нима намерихте само тази паничка и нищо друго!