Завещанието на инката

— Открих и друго! Но нещо ужасно! Ще имаш ли сили да го чуеш?

— Говорете, сеньор! Аз съм силен и съм свикнал постоянно да мисля за смъртта на баща си.

— Тогава ще ти кажа — намерих… трупа му!

Дълго време инката гледа надолу към седлото си. По лицето му не потрепваше нито един мускул, но то бе пребледняло. Старият Ансиано няколко пъти изтри с длани очите си и също мълчеше. Тримата продължиха да яздят така един до друг, докато най-сетне старецът наруши мълчанието и с потреперващ глас попита Татко Ягуар:

— Нямаше ли някаква следа от живот в него?

— Мъртъв беше!

— А как бе умрял? Успяхте ли да разберете? Успяхте ли да установите дали е било убийство или се е състояла честна борба?

— Не е имало никаква борба. Беше убийство, коварно и подло убийство. Мъртвецът бе застрелян в гърба.

— Ами косата, косата, неговата хубава, великолепна коса, която беше много по-дълга от моята?

— Нямаше я. Убитият беше скалпиран.

Никой от двамата — нито Хаука, нито Ансиано — не се завайка. Те замълчаха, както и преди, за да могат да овладеят чувствата си. После старият отново поде:

— Разкажете ни как се е случило! Трябва да научим всичко, дори най-незначителните подробности!

— Няма кой знае какво за разказване. Бях се отправил към Салина дел Кондор, за да си отпочина заедно с моето муле, защото бях яздил през цялата нощ на пълнолунието. Докато мулето ми пощипваше оскъдната трева, а аз, седнал на земята, ядях парче месо, чух зад гърба си тропот от копита. Обърнах се и видях един конник, който, слизайки от височината, завиваше край ъгъла, образуван от скалите. Щом ме съзря, той се стъписа за миг. Но после заби шпори в хълбоците на животното си и профуча покрай мен. Направи ми впечатление, че докато преминаваше, извърна лицето си настрана, сякаш не искаше да го видя.

— И не го ли видяхте?

— Мярна ми се само за две-три секунди, когато се появи иззад ъгъла. Забелязах, че носеше обичайното за страната облекло и беше въоръжен с пушка. Отзад на коня си беше привързал някакво одеяло, но вързопът беше толкова дебел, та веднага ми стана ясно, че не се състои само от одеялото. Изглежда, вътре имаше и други предмети. Но какви — не можах да разбера.

— Наблизо ли мина?

— Не. Беше може би на петдесет конски дължини от мен. Той ми направи толкова зловещо впечатление, че се зарадвах, когато се изгуби от погледа ми. Към обед, щом мулето ми си отпочина, продължих нагоре към Баранка дел Омисидио. Може би бях изминал около половината път, когато се натъкнах на трупа. Той лежеше в локва кръв, а скалпираният череп му придаваше ужасен вид. Прегледах го и веднага стигнах до убеждението, че убиецът е онзи човек, когото бях видял.

— Как беше облечен мъртвецът?

— Изцяло в кожени дрехи като теб и мен.

— Вярно е. Винаги ходеше облечен така, защото по-лекото облекло се къса много бързо из гъстите гори. Какво друго имаше по себе си?

— Нищо. Беше ограбен. Но докато обръщах тялото му насам-натам, за да го огледам, съзрях, че под него, в кръвта, нещо проблясваше. Беше тази жертвена паничка, която оттогава нося винаги у себе си.

— Какво направихте с трупа?

— Отнесох го в една близка пукнатина в скалите и го затрупах с камъни. Върху кръвта нахвърлях пясък. А после започнах да преследвам убиеца.

— Но не го настигнахте,нали?

— Не. Въпреки силното си желание и голямата бързина в същия ден успях само да се върна до Салина и да продължа още малко по-нататък. Видях следата от конника и яздих по нея, докато имаше дневна светлина. Но на лунния светлик не ми бе възможно да различавам дирята, защото наоколо имаше само пясък, скали и чакъл. Щом се зазори, продължих. Горях от нетърпение да догоня онзи човек, обаче скоро бях принуден да разбера, че е невъзможно. На него вероятно му беше минала мисълта, че ще се натъкна на трупа, и бе яздил през цялата нощ, за да спечели колкото може по-голяма преднина. Същевременно бе избирал пътя си през скалист терен, за да не оставя следи. Нужно ми бе да съсредоточа цялото си внимание, за да не изгубя дирята. Но това изискваше много време. Стотина пъти трябваше да слизам от коня, за да оглеждам внимателно камънаците, и десетина пъти се връщах обратно, понеже бях поел в погрешна посока. Когато настъпи вечерта, разбрах, че не бях изминал и половин ден път. През нощта оскъдните следи сигурно щяха напълно да изчезнат. Бях принуден да се откажа от преследването.

— Жалко, сеньор! Ако се бяхте върнали заедно с него при Салина, щяхте да ме заварите там и тогава ние двамата щяхме да го съдим. Заличили сте всички следи от престъплението и затова аз не успях да открия нищо. Мислите ли, че ще можете да намерите пукнатината, където сте погребали трупа?

— Да.

— Както чух, искате да изкачите и прехвърлите планините. По кой път ще поемете?

— В същност се канех да мина по на север, но при подобен случай едно малко заобикаляне няма значение. Ще ви заведа дотам.

— Сърдечно ви благодарим, сеньор. Мъртвецът не бива да остане да лежи ей тъй на такова място. Трябва да бъде погребан според обичаите на своите деди.

— Значи признаваш, че той е инка, потомък на владетелите?