Завещанието на инката

Камбасът подкара коня си към мочура, като ловко избягваше всяко коварно място. На брега той скочи на земята и върза животното за един храст. Същевременно каза нещо, което сигурно бе подкана към другите двама да сторят същото. Но те не го разбраха, защото си послужи с родния си език, който им бе непонятен. Оказа се, че този човек наистина познаваше Блатото на костите, но затова пък разбираше много малко испански думи.

— Тя ще стане една! — обади се Фрице, скачайки от коня, за да го върже и после да помогне на господаря си да слезе от седлото. — Ние не разбираме китайски, а пък тоз приятел не е изучавал турски. Любопитен съм да видя к’во задушевно разбирателство ще произлезе от цялата работа.

— Ще се разбираме със знаци — утеши го докторът. — С жестикулации можеш да обиколиш целия свят. В това отношение имам вече насъбран голям опит, на латински „периция“. Само гледай аз какво правя и тогава този човек няма да има нужда от нашия език, нито пък ние от неговия.

Щом червенокожият видя, че двамата вързаха конете си, той им махна с ръка да го последват и навлезе сред тръстиката, където ясно личеше, че преди него са минавали и други хора. Същевременно той посочи наляво и надясно към тръстиковия гъсталак и каза:

— Precaucion! Crocodiles! (Внимание! Крокодили!)

— К’во? Тук имало крокодили? — обади се Фрице. — Но тогаз би трябвало да видим някой от тях. Мен не може да ме уплаши.

Но едва бе изрекъл тези думи, и отскочи настрани, надавайки вик на уплаха, защото близо до него сред тръстиката се показа главата на едно от тези животни. То го загледа втренчено с малките си очи и рязко затвори раззинатите си челюсти, при което се разнесе такъв звук, сякаш две дъски се бяха ударили една о друга.

— Той наистина е прав — продължи Фрице, когато се озова на сигурно място. — Дано само не оставим тук собствените си кости заради допотопните!

— Не се бой — обади се господарят му, който не знаеше що е страх, щом ставаше въпрос за любимото му занимание. — Тези животни са твърде лениви, за да ни досаждат. Но лошо миришат — това е единственото им неприятно качество.

— Е, ама и зъбатата им паст не е много приятна. Аз самият предпочитам да мириша подобно създание, отколкото то да ме изгризка.

Минавайки през тръстиката, те достигнаха до нещо като заострен полуостров, врязващ се навътре във водата. Изглежда, той се състоеше от твърда земя, понеже по него растяха дървета и храсти, и брегът му не беше блатист, а по-висок и с ясно оформени очертания. Пръстта под дърветата бе разровена на няколко места и наоколо се намираше онова, което търсеше ученият — кости с най-различна форма и големина, някои от тях бяха счупени, други — цели, едни бяха все още твърди и здрави, други пък — вече загнили.

— Eврика! — изкрещя дребосъкът и буквално се нахвърли върху костите. — Ето ги! Ето къде са! Фрице, ела и виж свидетелите и останките на един период, когато още не е можело и да се мисли за теб!

— Намирам го много разумно — отвърна нехайно щралауецът, — щото ако тогаз се е мислело за мен, то сега, в наше време, можехте тъй да събирате и мен, за да сглобите отделните ми части в едно цяло също като някоя бивша гигантохелония.

— Не бъди глупак и не дрънкай такива щуротии! — каза Моргенщерн, вземайки възхитен ту една, ту друга кост, за да я разгледа и опипа. — Тук ни се разкрива великолепна възможност да хвърлим поглед върху степените в развитието на формите на живот. Я погледни тази част от череп! Обзалагам се, че е „ос ок-ципитус“ от някой мегатериум. Ще опаковаме и ще вземем с нас всички тези кости, та да мога още днес, щом стигнем при Бистрия поток, да ги разгледам и определя. Скъпи приятелю, тук ли са намерени тези кости, или са ги донесли от някое друго място?

Въпросът бе отправен към индианеца, но той беше изчезнал. Затова пък сега се чуха виковете му.

— Иска да отидем при него. Елате! — обади се Фрице.

— Не, още не — възпротиви се ученият. — Все още не съм разгледал всичко тук.

— Тогава ще отида за малко там, за да видя защо ли ни вика.

И бездруго не можем да го разберем.

Той се отдалечи в посоката, откъдето се чуваха виковете на индианеца. Докторът дори не вдигна поглед. Толкова много бе зает със своите съкровища, че не го интересуваше нищо друго. Той продължи да рови из останките, да подрежда тук-там, докато чу зад гърба си гласа на Фрице:

— Я оставете тез кокалчета! Ей отсреща ги има от съвсем друг сорт. Ето, донесох ви мостра. Я й хвърлете едно око!

Когато Моргенщерн вдигна поглед към него, видя в ръцете му огромна и добре запазена бедрена кост. С тържествуващ вик той скочи на крака, грабна я и извика ужасен:

— Фрице, знаеш ли какво е това? Знаеш ли?

— Да, разбира се, че осъзнавам естеството на този предмет.

Ако не се лъжа, ще да е някой кокал.

— Ти си идиот! Да, това е кост, ама каква? Помисли си само, Фрице, пред нас е една „ос феморис“ от някой глиптодонт! Какво откритие! Тази кост е много по-ценна от всички кости, намиращи се тук.

— Тъй ли? Тогаз моите поздравления, щото отсреща има още много подобни кости.

— Наистина ли? Къде, къде?

— Отсреща, дето бях току-що.