Завещанието на инката

— Как? Какво? Някакво животно, което по големина днес няма равно на себе си? — попита бързо Моргенщерн. — Какво ли е то? Може би глиптодонт?

— Не мога да кажа. Никога не съм чувал това име.

— Ами колко е голямо? Колко е дълго и колко високо?

— И това не знам, защото не сме го виждали цялото.

— Така ли? Олеле! Тогава може би има само отделни кости!

— Не. Животното е цяло. Ние копахме, докато се показаха всички гръбни кости.

— А после? Сигурно сте ги разхвърляли наоколо, а?

— Не, понеже вече знаехме, че натрошеното животно струва много по-малко от цялото. Ето защо го оставихме както си беше и внимателно го покрихме с пръст.

— Браво, браво. Постъпили сте много разумно! Трябва да притежавам това животно! Къде се намира? Къде е мястото? Кога ще отидем там? Колкото се може по-скоро, нали?

— Намира се на цял ден път отвъд нашето село.

— Туй хич не ми харесва, ама никак не ми харесва! Сеньори, предлагам да тръгваме веднага! Наистина не проумявам защо ще стоим тук толкова дълго.

— По-полека! — засмя се Татко Ягуар. — Отначало искахте да останете тук, сега пък искате час по-скоро да тръгнете. А ние имаме още толкова много работа, че няма да успеем да потеглим, преди да стане обед.

— Та какво имаме да вършим толкоз? Нямам представа каква ли работа може още да ни чака!

— Помислете за многото коне, които имаме, както и за багажа ни. Трябва да изработим товарни седла.

— Товарни седла? Та ние не разполагаме нито с кожа, нито с какъвто и да било материал за седла!

— Материал има достатъчно, човек трябва да се съобразява с обстоятелствата. От клони, шума, тръстика и трева могат да се направят седла, които ще издържат повече от три дена. От увивни растения ще изработим въжета, с които ще закрепим седлата и ще завържем конете един за друг. Навържем ли ги така, всички на върволица, ездата ще бъде много по-лека и бърза. Веднага започваме работа!

Той нареди на хората да съберат клони, трева и тръстика и под негово ръководство скоро всички се заловиха да изработят за конете меки товарни седла и оглавници от увивни растения. След като животните си отпочинаха, бяха натоварени с багажа и вързани едно за друго така, че образуваха „тропа“ — керван. После можеха вече да тръгнат на път. Тъкмо бе станало обяд, когато напуснаха мястото, което имаше толкова зловещо име и въпреки това им бе предложило такава добра закрила срещу гибелния ураган.

И тъй, днешната им цел бе Езерото на палмите, разположено в югозападна посока от Поселището на клането. Твърдия череп заедно със своите четирима камбаси яздеше начело. Следваха го конете в дълга редица. От двете им страни ездачите поддържаха реда. Възвишенията, край които минаваха през нощта, останаха отляво. Местността, през която яздеха, можеше да бъде наречена тревисто поле, въпреки че се намираха сред Чако. То беше равно и открито. Само тук-там меката морава бе пресичана от песъчливи места, докато следобед навлязоха в пустинна земя, простираща се според думите на вожда чак до Езерото на палмите.

Този ден Татко Ягуар яздеше зад цялата върволица. Беше направил знак на Ансиано и на инката да се присъединят към него. Щом конете им се озоваха от двете му страни, той каза на стареца:

— Днес сутринта устата ти за малко да стане по-приказлива, отколкото възнамеряваше. Едва не издаде тайната си.

— Мислите, че имам някаква тайна? Та каква ли може да е тя? — попита Ансиано.

— Никой не ми я е казвал, но мога да я отгатна. Хаукаропора не е нито твой син, нито твой внук!

— Откъде ви дойде тази мисъл, сеньор? Нали открай време знаете, че ми е внук!

— Отдавна подозирах, че вашите отношения са други. Във възбудата си ти ми каза, че диадемата, спомената от лейтенанта, не била от желязо, а от чисто злато. Но има и други предмети, които изглеждат като направени от желязо, а всъщност са от злато.

— Кои са те, сеньор?

— Например боздуганът на пояса на Хаука.

— Той ли е от злато, сеньор? Ами че тогава двамата щяхме да сме богати!

— Ха! Я не се преструвай! Аз съм твой приятел и вие знаете, че няма защо да се боите от мен. Не ми се иска да ви досаждам, но ако имате намерение да запазите тайната си, трябва да бъдете по-предпазливи. Вчера Хаука е повалил неприятеля си с боздугана. Сигурно оръжието се е натъкнало на нещо твърдо и остро, което е повредило тъмния смолист покривен пласт. На едно мъничко място се вижда златистожълт блясък. Я проверете!

Хаукаропора взе боздугана в ръка, огледа го, изчерви се и отново го окачи на пояса си.

— Е? — попита усмихнато Татко Ягуар.

Никой от двамата не отговори. Хамер продължи:

— Кой единствен е имал правото да носи златен боздуган, или хуманчуай? Владетелят на Перу. И така този боздуган ми издаде, че Хаука е потомък на инките.

— Сеньор, лъжете се! — пророни старият Ансиано.

— Не се лъжа! Не се мъчи да ме заблудиш! Ще пазя тайната ти не по-зле, отколкото я пазиш и ти. И изобщо надали е необходимо да държите в тайна произхода на този младеж.

— О, необходимо е! Спомнете си за преследванията, на които сме били подложени!