Завещанието на инката

— Сега може да са останали вътре най-много някои змии, от които ще трябва да се пазим — направи забележка предвидливият водач. — Вкарайте най-напред конете в първите четири постройки! После ние ще се подслоним в другите две. След това трябва да се съберат сухи съчки, за да запалим огън. Но побързайте, защото, изглежда, ураганът се кани да ни връхлети!

Силни пориви на вятъра започнаха да свирят из долината. Те носеха със себе си тежки, все още единични капки дъжд. Мъжете действаха трескаво. Едва изминаха десетина минути и указанията на Хамер бяха изпълнени. Конете, на които успяха да свалят дори седлата, стояха в помещенията, а мъжете, останали при тях, за да ги надзирават, запалиха вътре в постройките огньове, и то близо до отворите, служещи за врати. Огньове горяха и в двете къщи, определени за подслон на останалите хора. Крайно време беше да приключат приготовленията, защото в този миг бурята се разрази с такава мощ, която перото е безсилно да опише.

Светложълтото дотогава небе изведнъж почерня. Из долината се носеха стонове, тътен, вой и писък, сякаш се бяха счепкали хиляди дяволи. Ураганът връхлетя. Постройките трепереха под мощния му напор, но се държаха благодарение на своята еластичност. И ето че изведнъж се разнесе такъв тътен, сякаш се срути цяла планина. Но това бе дъждът, който внезапно започна да се излива, и то не на капки, а като из ведро в плътна водна маса.

Дъждът се изливаше с грохота на огромен водопад, но въпреки това бе заглушаван от силата на гръмотевиците. Светкавиците прорязваха черната нощ или по-точно казано водната стена, но и думата светкавица не е съвсем точна, защото това бяха огнени езици, сякаш бълвани от самата земя, и огнени кълба, които падаха от облаците. Така следваха гръм след гръм, трясък след трясък, огнено кълбо след огнено кълбо в продължение на цял час и после на още един. Не беше възможно да се разговаря, понеже никой не разбираше собствените си думи. Мъжете седяха мълчаливи на пода, направен от утъпкана глина, и успяваха да си съобщят необходимото само чрез знаци.

Но още по-тежко бе положението на хората, останали при конете. Не бяха успели да завържат животните. Само ги бяха спънали, доколкото стигаха наличните ремъци и въжета. Ала доста от тях бяха останали свободни, тъй че освен пръхтенето и цвиленето се започна такова удряне с копита по пода, блъскане и ритане, което бе направо опасно за живота на хората.

В този миг се разнесе още един ужасен гръм, най-силният от всички, но не последният. Небето и земята сякаш образуваха огромно море. После настъпи тишина, и то толкова внезапно, че направо изглеждаше зловеща. Никой не се осмеляваше да проговори. Повечето хора си мислеха, че природните стихии са се укротили само за миг, за да се разбеснеят веднага отново. Но не беше така. Татко Ягуар стана от мястото си, мина край огъня, приближи се до вратата, погледна навън, където цялото дъно на долината бе заето от водите на шумящата река, и каза:

— Свърши се. Небето е осеяно със звезди. Слава богу!

— Да, хвала и слава на бога! — въздъхна с облекчение доктор Моргенщерн и потърка с две ръце смъртнобледото си лице. — Не съм преживявал досега подобно нещо. Брах такъв страх, който изобщо не може да бъде описан. Всеки гръм беше като рев, на латински „мугитус“, а всяка светкавица — огромен пожар, „ин-цендиум“, заплашващ да погълне всичко!

— Да, тъй си е — съгласи се Фрице. — Чудя се само, че сме още живи, щото при тоз ураган и многобройни светкавици на сичко отгоре запалихме и шест огъня.

— Наистина! Науката е доказала, че огънят привлича светкавиците. Цяло чудо е, че тук не падна гръм.

— Нямаше защо да се опасяваме от това, защото ей онази гора е отличен гръмоотвод — забеляза Татко Ягуар. — Но сега ще отида да видя дали конете взаимно са се наранили.

Той излезе навън, където бе принуден да гази във вода до колене. Животните все още показваха признаци на безпокойство, но общо взето, стояха кротко по местата си. Никой не се бе надявал на толкова щастлив завършек.

Когато Татко Ягуар се прибра от огледа, лейтенант Верано тъкмо се канеше да разкаже приключението си. Той забеляза Хамер и се обърна към него с думите:

— Сеньор, идвате тъкмо навреме, за да чуете какви претенции имам към пушките, които сте си присвоили.

— Присвоил ли съм ги? Нищо подобно. Съхранявам ги само временно — отвърна много въздържано немецът.

— С какво право, ако мога да попитам?

— Изразихте се съвсем вярно: „ако мога да попитам?“ Какво право имате да ме питате?

— Аз съм пълномощник на генерал Митре.

— Ще го призная само в случай, че можете да го докажете.

— Какви доказателства искате?

— Писмено пълномощно.

— Това е вече прекалено! Да не мислите, че някой ще вземе да мъкне със себе си из Гран Чако подобни документи?

— Но това действително е необходимо, щом някой иска да бъде признат за пълномощник.

— Давам ви честната си дума, сеньор. Надявам се, че ще е достатъчно — разгневи се Верано. — Ако ли не, тогава… Ръката му направи заплашително движение към ножа.