Завинаги

— В гората. Оставих върколашкото ми тяло да си свърши работата. Май ми растеше нов далак или нещо от сорта. Зарастваха и разни липсващи парчета по бедрата ми. Освен това не съм убеден, че най-добрата част от анатомията ми все още работи. Чувствай се официално поканена да дойдеш и да провериш.

— Коул — промълвих. — Трябва да ти кажа нещо.

— Видях — отвърна сериозно той. — Знам какво направи.

— Съжалявам.

Той замълча за момент.

— Знам, че съжаляваш.

— Сам и Грейс знаят ли, че си жив?

— Оставих веселата сбирка с тях за по-късно. Имах нужда да се обадя първо на теб.

За миг просто се наслаждавах на това последно изречение. Запаметих го, за да си го припомням отново и отново.

— Родителите ми ме изпращат обратно в Калифорния заради това, което направих.

Не знаех друг начин, по който да го кажа, различен от това просто да го изстрелям.

Първоначално Коул не отвърна нищо.

— Бил съм в Калифорния — каза той най-накрая. — Доста магическо местенце. Суха жега, огнени мравки и вносни коли с огромни двигатели. Представям си те как стоиш до някой декоративен кактус. Изглеждаш възхитително.

— Казах на Грейс, че не искам да ходя.

— Лъжкиня. Ти си калифорнийско момиче. Тук изглеждаш като някакъв астронавт на чужда планета.

Изненадах самата себе си, когато се разсмях.

— Какво? — попита Коул.

— Знаем се четиринайсет секунди, като през седем от тях сме се натискали, и въпреки това ме познаваш по-добре от всичките ми приятели на това тъпо място.

Коул обмисли думите ми:

— Е, много съм добър в това да преценявам хората.

Дори и само мисълта за това, че в момента той стои в къщата на Бек с телефона на Сам в ръка и е жив, разпалваше в мен желание да се усмихвам все по-широко и по-широко, а после да се разсмея и никога, никога да не спра. Нашите можеха да ми се сърдят до края на живота ми.

— Коул — промълвих. — Не губи този номер.

Седемдесет и осма глава

Грейс

Помнех как лежах в снега, мъничко червено петънце, което бавно изстиваше, заобиколено от вълци.

— Сигурен ли си, че това е мястото? — попитах Сам. Беше октомври, така че студеният нощен въздух беше изсмукал зеленината от листата на дърветата и бе обагрил храстите в червено и кафяво. Стояхме на малка полянка. Беше толкова мъничка, че можех да застана в центъра й, разперила ръце, и с едната си длан да докосна стъблото на една бреза, а с другата клоните на близкия бор. Така и направих.

Гласът на Сам беше уверен:

— Да, това е мястото.

— Имам спомен, че беше по-голямо.

Разбира се, тогава самата аз бях по-малка, а гората беше покрита със сняг — всичко изглеждаше по-обширно под покривалото на снега. Вълците ме бяха смъкнали от люлката ми, бяха ме влачили в снега и ме бяха превърнали в една от тях. Била съм толкова близо до смъртта.

Завъртях се бавно в очакване да бъда споходена от някой ярък спомен, от нещо, което да ми покаже, че наистина това е мястото. Гората край мен обаче си остана най-обикновена гора, а полянката — най-обикновена полянка. Всъщност, ако бях минала оттук сама, най-вероятно щях да я прекося с една-две крачки, без дори да обърна внимание на малкото празно пространство сред дърветата.

Сам зарови върха на обувката си сред нападалите листа и папратта.

— Значи родителите ти смятат, че ще ходиш в… Швейцария? — попита той.

— В Норвегия — поправих го. — Рейчъл наистина отива там и по идея аз трябва да замина с нея.

— Смяташ ли, че са ти повярвали?

— Реално нямат причина да не ми вярват. Рейчъл се оказа много добра в изкуството на измамата.

— Тревожно разкритие — отбеляза Сам, въпреки че не звучеше разтревожен.

— Така си е — съгласих се.

Това, което не казах, но и двамата знаехме, беше, че всъщност вече нямаше значение дали те ми вярват. Бях станала на осемнайсет и си бях взела дипломата, след като завърших лятното училище, точно както им бях обещала, а те се бяха държали любезно със Сам и ме оставяха да прекарвам дните и вечерите си с него, както ми бяха обещали. Сега вече бях свободна да се запиша в колеж или да се изнеса, когато пожелая. Всъщност куфарът ми беше готов и се намираше в багажника на колата на Сам, паркирана пред къщата на родителите ми. Всичко, от което се нуждаех, за да си тръгна.

Имаше само един проблем: зимата. Можех да я усетя как се прокрадва в крайниците ми, как стяга стомаха ми, как нежно ми нашепва да се трансформирам във вълк. Нямаше да има никакъв колеж, никакво изнасяне, дори и никаква Норвегия, докато не се убедя, че мога да остана човек.

Наблюдавах Сам, когато той приклекна и започна да рови из листата. Нещо беше привлякло вниманието му.

— Спомняш ли си онази мозайка край дома на Изабел? — попитах.

Сам откри онова, което търсеше — яркожълто листо с формата на сърце. Приглади го и го завъртя във въздуха, прихванал дългата му дръжка между пръстите си.

— Чудя се какво ли ще стане с нея сега, когато къщата е празна.