Завинаги

За момент и двамата останахме смълчани, изправени един до друг на малката полянка, заобиколени от познатите усещания на Пограничната гора. Уханието на дърветата тук беше несравнимо с нищо друго, а в него се преплитаха ароматът на дима от комините на близките къщи и носената от лекия бриз миризма на езерото. Листата си шептяха едно на друго по начин, малко по-различен от този, по който го правеха листата на полуострова. Тези клони носеха спомени, червени и умиращи в студените нощи.

Предполагах, че някой ден щях да възприемам онези гори като дом, а тези щяха да ми бъдат чужди.

— Сигурна ли си, че искаш да го направиш? — попита ме Сам нежно.

Разбира се, говореше за спринцовката със заразена с менингит кръв, която ме очакваше в хижата. Същият полулек, който бе помогнал на Сам и беше убил Джак. Ако теориите на Коул бяха верни и аз се борех с менингита във вълчето си тяло, заразата бавно щеше да победи върколака в мен и да ме превърне в човек завинаги. Ако Коул грешеше и оцеляването на Сам беше просто случайност, ми предстоеше неравна и обречена битка.

— Вярвам на Коул — заявих. Напоследък той беше могъща сила в живота ни, далеч по-голям човек от този, когото бяхме срещнали за първи път. Сам беше казал, че се радва, задето Коул използва силите си, за да твори добро вместо зло. Аз от своя страна се радвах да го гледам как превръща хижата в свой замък. — Всичките му други теории до момента бяха верни.

Някаква частица от мен беше пронизана от болката на загубата, защото имаше моменти, в които обичах усещането да бъда вълк. Обичах усещането, че познавам гората, че съм част от нея. Обичах усещането за пълна свобода. По-голямата част от мен обаче мразеше забравата, объркването, болезнения копнеж на мислите ми да се докоснат до нещо, недостъпно за тях. Колкото и да обичах да бъда вълк, много повече обичах да бъда Грейс.

— Какво ще правиш, докато ме няма? — попитах.

Без да ми отговаря, Сам се протегна и хвана лявата ми ръка. Уви дръжката на листото около безименния ми пръст, превръщайки я в яркожълт пръстен. И двамата го съзерцавахме известно време.

— Ще ми липсваш — призна тихо той. После пусна листото, а то бавно се понесе във въздуха и падна на земята между нас. Сам така и не изказа на глас страховете си, че Коул може да греши, но аз знаех за тях.

Обърнах се, за да погледна към къщата на родителите ми, но не можах да я зърна сред дърветата. Може би през зимата тя щеше да се вижда оттук, но засега беше скрита зад есенните листа. Затворих очи и вдишах още веднъж аромата на гората. Това беше сбогуване.

— Грейс? — промълви Сам и аз отворих очи.

Той се протегна и хвана ръката ми.

Бележки от автора

Малко е странно да казвам сбогом на един свят, в който живях почти четири години, и на една поредица, която промени живота ми, общо взето, напълно, но в момента правя точно това. Сега, когато стигнах до края, прецених, че е добър момент да кажа нещо за частите от моята история, които съществуват и извън страниците на книгите.

На първо място, това са вълците.

Опитах се да остана максимално близка до реалното им поведение в рамките на поредицата (въпреки че не препоръчвам на никого да се пробва да целува вълк). За читателите, които биха искали да научат повече за поведението на вълците, бих препоръчала документалния филм Да живееш с вълци като добра отправна точка. Ролите на Улрик, Пол и Сейлъм до една са класически за една истинска вълча глутница: умиротворителят, алфата и омегата. В действителност взаимоотношенията в рамките на една глутница са нещо наистина забележително.

Също така е истина, че мястото на вълците в нашия свят е крайно спорно. Ловът, за чието организиране помага Том Кълпепър, е базиран върху реално проведени набези срещу вълците в западните щати и Канада, където притежателите на ферми са в постоянна борба за надмощие с тях. Фактите остават — вълците са очарователни, но могъщи хищници, а хората са крайно ревниви по отношение на имотите и средствата си за препитание — така че още вълци ще срещнат смъртта си в мушката на ловджийска пушка или под сянката на хеликоптер, преди всичко това да приключи.

На второ място трябва да спомена Мърси Фолс, Минесота.

Много читатели са ми казвали, че не могат да намерят градчето на картата, и аз им дължа извинение за това. В първоначалния си вариант действието в Тръпка се развиваше в Ели, Минесота, които е истински град, по-късно в Бишъп, Минесота, който не е, и най-накрая — в Мърси Фолс. В главата ми Мърси Фолс е доста близо до Ели и Пограничните езера. Извън главата ми той не е близо до абсолютно нищо, защото не съществува. Тази част от Минесота обаче наистина е дом на съвсем истинска популация от сиви вълци.

Другите истински места в книгите включват сладкарничката (базирана върху „Уайт Кенди“ в Уилямсбърг, Вирджиния), „Изкривеният рафт“ (базиран върху „Ривърби Букс“ във Фредриксбърг, Вирджиния) и „При Бен: Риболовни принадлежности“ (въпреки че няма да разкрия кой е истинският магазин, за да опазя самоличността на потния собственик).