Завинаги

Всъщност не исках да разсъждавам по-сериозно за каквото и да било. Мислите ми се завръщаха малко по малко и изплуваха на фокус, подобно на полузабравени сънища. А докато те се завръщаха, аз си спомних, че вече съм преживявала това зашеметяващо прераждане като човек, отново и отново. Единствено декорите бяха различни. Бавно започнах да осъзнавам, че това не беше първата ми трансформация за тази година. Само дето бях забравила всичко, което се бе случило междувременно. Е, почти всичко.

Стиснах очи. Можех да видя лицето му, жълтите му очи, тъмната му коса. Спомних си съвършения начин, по който пръстите ни се преплитаха. Спомних си как седях до него в някаква кола, която май вече не съществуваше.

Обаче не можех да си спомня името му. Как бе възможно да забравя името му?

Някъде в далечината чух проскърцване на спирачки, което бавно заглъхна, когато колата се отдалечи. Това ми напомни колко близо до реалния свят се намирах.

Отново отворих очи. Не можех да мисля за него. И просто нямаше да го правя. Щях да си спомня името му. Щях да си спомня всичко. Точно сега обаче трябваше да се съсредоточа върху настоящето.

Имах няколко варианта. Първият беше да се оттегля обратно в тази топла пролетна гора, с надеждата, че скоро отново ще се трансформирам във вълк. Най-големият проблем с тази идея беше, че в момента се чувствах напълно и изцяло човек. Което ме отвеждаше към втората — да се оставя на милостта на хората, които живееха в малката синя къща пред мен. В крайна сметка вече се бях обслужила с боклука им, а като гледах — май и с боклука на съседите им. Тази идея обаче вървеше в комплект с доста проблеми. Колкото и непоклатима да смятах, че е човешката ми форма в момента, кой можеше да каже докога нещата щяха да стоят по този начин? Освен това бях гола и идвах от гората. Нямах представа как бих могла да обясня това, без в крайна сметка да се озова в болница или полицейски участък.

Сам.

Името му внезапно се завърна заедно с хиляди други неща: неуверено прошепнати в ухото ми стихове, китарата в ръцете му, формата на сянката, образуваща се под ключицата му, начина, по който пръстите му заглаждаха страниците на книгата, която четеше. Цветът на стените в книжарничката, гласът му, приглушен от възглавницата ми, един списък с новогодишните обещания, които всеки от нас беше записал. После дойде и останалото: Рейчъл, Изабел, Оливия. Том Кълпепър, които хвърля мъртъв вълк пред мен, Сам и Коул.

Родителите ми. О, Божичко. Родителите ми. Спомних си как стоях насред кухнята им и чувствах как вълкът вътре в мен се опитва да изпълзи навън, докато се карах с тях относно Сам. Спомних си как натъпках раницата си с дрехи и избягах в къщата на Сек. Спомних си как се давех в собствената си кръв.

Грейс Брисбейн.

Бях забравила всичко това като вълк. И щях да го забравя отново.

Коленичих, защото да стоя изправена, внезапно ми се стори непосилно и обвих ръце около голите си колене. Някакъв кафяв паяк притича по пръстите на крака ми, преди да имам възможност да реагирам. Птиците над главата ми продължаваха да пеят. Ярките и горещи петна от слънчева светлина танцуваха по земята. Топъл пролетен вятър зашумоля сред младите зелени листа и клонки. Гората дишаше край мен. Природата беше продължила по нормалния си път, докато мен ме бе нямало, но сега бях отново тук — едно малко, невъзможно късче реалност. Вече нямах представа къде ми е мястото или какво трябва да правя.

После топлият вятър, понесъл почти непоносимата миризма на соленки със сирене, повдигна косите ми и ми предложи вариант за действие. Хубавото време бе накарало някой да прояви оптимизъм и да опъне простор с дрехи за сушене до близката тухлена къщичка. Бях забелязала именно движението на развятото от вятъра пране. Цял един простор със спретнато окачени възможности. Тази, която живееше в къщичката, очевидно беше с няколко номера по-едра от мен, но една от роклите изглеждаше като да има връзки на кръста. Което означаваше, че може да свърши работа. Като изключим факта, че този чудесен план включваше кражбата на нечии дрехи, разбира се.

Бях направила доста неща, които много хора сигурно не биха сметнали за особено почтени, но кражбата не беше едно от тях. Не и по този начин. Това беше нечия хубава рокля, която вероятно бе изпрана на ръка и окачена да съхне. Освен това на простора имаше бельо, чорапи и калъфки за възглавници, което означаваше, че тези хора най-вероятно бяха твърде бедни, за да имат сушилия. Наистина ли щях да взема нечия неделна рокля, само и само да получа възможност да се върна в Мърси Фолс? В това ли се бях превърнала?

Щях да я върна. Когато приключех.