Завинаги

Промъкнах се към края на дърветата, чувствайки се беззащитна и твърде забележима, докато се опитвах да разгледам по-добре плячката си. Миризмата на соленките със сирене — най-вероятно това, което поначало ме бе довело до тук във вълчата ми форма — предполагаше, че в къщата има някого. Никой не би могъл да изостави подобен аромат. Всъщност сега, когато го бях доловила, ми беше трудно да мисля за каквото и да било друго. Положих усилия, за да се съсредоточа върху непосредствения проблем. Дали хората, приготвящи тези соленки, гледаха насам? Или пък съседите им? Ако подходех умно, щях да остана незабелязана.

Задният двор на злощастната ми жертва беше характерен за къщите край Пограничната гора, пълен с обичайните заподозрени: метални стойки за домати, ръчно изкопана дупка за барбекю, телевизионна антена с кабели, които водят наникъде. Ръчна сенокосачка, наполовина покрита с платнище. Напукан пластмасов детски басейн с мръсен на вид пясък в него и пълен комплект градински мебели с найлонови покривала със слънчогледи по тях. Много неща, но нищо, което би могло да свърши работа като прикритие.

От друга страна, тези хора бяха достатъчно завеяни, щом един вълк можеше да им отмъкне боклука от задния двор. Оставаше ми да се надявам, че ще проявят същата завеяност, докато една гола ученичка краде рокля от простора им.

Поех си дълбоко дъх, пожелавайки си за един кратък могъщ миг да правя нещо далеч по-лесно, като например да решавам тест по висша математика или пък да отлепям лейкопласт от необръснат крак, след което се втурнах в двора. Нейде наоколо някакво кученце започна да лае яростно. Сграбчих роклята.

Всичко свърши, преди дори да разбера какво става. Някак се бях озовала обратно сред дърветата, стискайки в ръце смачканата на топка дреха. Дишането ми бе ускорено, а самата аз бях скрита зад нещо, което можеше да е, а можеше и да не е храст отровна смрадлика.

В къщата някой изкрещя на кучето: Млъквай, преди да съм те натикал в кофата за боклук!

Позволих на сърцето си да се поуспокои. След което, гузна и триумфираща, намъкнах роклята през главата си. Беше хубава дреха с десен на сини цветя, твърде тънка за този сезон и все още леко влажна. Трябваше да пристегна малко гърба, за да ми стане. Изглеждах почти приемливо.

Петнайсет минути по-късно бях взела чифт обувки с дървени подметки, оставени до задната врата на една от съседните къщи (за тока на едната бе залепнало кучешко лайно, което най-вероятно бе и причината да бъдат зарязани навън), и крачех нехайно по пътя, все едно живеех тук. Давайки воля на вълчите си сетива точно както Сам ми бе показал преди толкова много време, аз успях да изградя далеч по-детайлна картина на региона, отколкото ако разчитах единствено на очите си. Дори с всичката тази информация обаче, аз все още нямах представа къде се намирам, но пък знаех това: изобщо не бях близо до Мърси Фолс.

Само че имах нещо като план. Да се измъкна от този квартал, преди някой да е забелязал как роклята и обувките му си тръгват. Да намеря откъде да се обадя на Сам или поне да открия някакъв ориентир, за да разбера къде съм. След това трябваше да се добера до моите си неща, преди тези обувки да са ми докарали пришки. И най-накрая — да се върна при Сам.

Не беше най-великият план на света, но той бе всичко, с което разполагах.

Втора глава

Изабел

Измервах времето, като броях вторниците.

Три вторника до края на училището и началото на лятната ваканция.

Седем вторника, откакто Грейс беше изчезнала от болницата. Петдесет и девет вторника, докато завърша и се разкарам от земния ад, известен още като Мърси Фолс, Минесота.

Шест вторника, откакто за последно бях видяла Коул Сейнт Клеър.

Вторниците бяха най-лошият ден от седмицата в дома на семейство Кълпепър. Денят за скандали. Е, всеки ден в нашата къща би могъл да бъде ден за скандали, но ако човек заложеше на вторника, нямаше шанс да сбърка. Беше изминала една година от смъртта на брат ми Джак и след едно семейно състезание по надкрещяване, което се бе разпростряло на три етажа и бе довело до заплаха за развод от страна на майка ми, баща ми беше започнал отново да идва с нас на групова терапия. Което означаваше, че всяка сряда ставаше едно и също: майка ми си слагаше парфюм, баща ми си изключваше телефона като никога, а аз сядах на задната седалка на огромния син татков джип, преструвайки се, че купето вече не смърди на мъртъв вълк.

В сряда всеки се държеше максимално добре. Няколкото часа след терапията бяха време на красота и съвършенство: вечеря в Сейнт Пол, безсмислено пазаруване или ходене на кино, за да гледаме някой семеен филм. После всеки започваше да се отдалечава от това идеално поведение час след час, докато най-накрая, във вторник, не настанеше време за експлозии и юмручни сблъсъци.

Обикновено гледах да ме няма във вторник.