Завинаги

— Мисля, че имаш кучешко лайно на обувката — добави той меко. — Мога да го подуша.

Престорих се, че си гледам тока.

— Уф, май наистина имам. Чудех се какво ми мирише.

— Тя няма да приключи скоро, да си знаеш — предупреди ме той. Трябваха ми няколко секунди, за да осъзная, че говори за жена си и телефона.

Схванах намека:

— Добре, ще се помотая наоколо.

Мъжът изглеждаше облекчен, сякаш се беше чувствал задължен да ме забавлява, докато стоя пред тезгяха. Веднага щом се отдалечих, за да огледам някакви примамки, го чух как започна да размества каквото там разместваше зад тезгяха. Жена му продължаваше да говори и да се хили гръмко със смях, който наподобяваше лай на хиена, а магазинът все още смърдеше на пот.

Огледах въдиците, някаква еленска глава с розова бейзболна шапка и изкуствените сови, които човек трябваше да окачи някъде, за да прогонват птиците от градината му. В единия ъгъл имаше кутии с живи червеи. Докато ги наблюдавах, а стомахът ми се присви или от отвращение, или от далечното обещание за предстояща трансформация, вратата се отвори и в магазина влезе някакъв мъж с шапка на „Джон Диър“1.

Двамата с потното старче размениха поздрави. Прокарах пръст по ръба на яркооранжев кучешки нашийник, заета основно с мисълта дали днес щях да се трансформирам отново.

Внезапно вниманието ми беше привлечено от това, за което си говореха мъжете. Този с шапката на „Джон Диър“ тъкмо казваше:

— Мисълта ми е, че нещо трябва да бъде направено по въпроса. Един от тях днес е отмъкнал чувала с боклук от прага ми. Жена ми си помислила, че е куче, но аз видях отпечатък от лапата му — прекалено голям е.

Вълци. Те говореха за вълците.

За мен.

Присвих се и коленичих, правейки се, че оглеждам торбите с кучешка храна на най-долния метален рафт.

— Доколкото чувам, Кълпепър се опитва да направи нещо по въпроса — каза старчето.

Типът от „Джон Диър“ изсумтя по някакъв странен начин, едновременно през носа и устата си:

— Прави той. Също като миналата година. Нищо няма да излезе от тия глупости. Всичко, което е направил до момента, е да им чеше коремчетата. Сериозно ли това е цената на риболовните билети тази година?

— Да — отвърна старчето. — Сега вече говори за нещо по-голямо. Опитва се да им види сметката, както направиха в Айдахо. С хеликоптери и… професионални убийци. Не, не беше това думата. Със снайперисти. Това беше. Опитва се да го направи легално.

Стомахът ми се преобърна. В крайна сметка всичко стигаше до Том Кълпепър. Той стреля в Сам. После уби Виктор. Кога щеше да се насити и да престане?

— Желая му успех с природолюбителчетата — каза Джон Диър. — Тези вълци са под защитата на закона или нещо от сорта. Братовчед ми си навлече на главата страшни неприятности, когато блъсна един преди няколко години. На всичкото отгоре си потроши и колата. Кълпепър ще види бая зор.

Старчето се забави с отговора си; в момента шумолеше с нещо зад тезгяха.

— Искаш ли? Не? Ами… нали самият той е някаква важна клечка, адвокат в големия град. Пък и неговото момче беше убито от вълците. Ако някои успее да се справи, това ще е той. Изтрепали са цяла глутница в Айдахо. Или май беше в Уайоминг. Абе някъде там.

Цяла глутница.

— Ама не са ги изтрепали, ’щото са ти ровили в боклука — отбеляза „Джон Диър“.

— Заради овце. А предполагам, че е доста по-кофти, когато вълците убиват момчета вместо овце. Така че може и да се пребори. Кой знае?

Той замълча.

— Хей, госпожице? Госпожице? Телефонът е свободен.

Стомахът ми отново се сви. Надигнах се, кръстосала ръце пред гърдите си надявайки се и молейки се „Джон Диър“ да не разпознае роклята, но той просто ми хвърли бегъл поглед, преди да се извърне. Така или иначе, не изглеждаше от типа мъже, които забелязваха подробности от облеклото на една жена. Промуших се покрай него и старчето ми подаде телефона.

— Ще ми отнеме само минутка — обещах. Старчето обаче не показа с нищо, че ме е чуло, така че се оттеглих в ъгъла на магазина. Мъжете продължиха да разговарят, но вече не за вълците.

С телефона в ръка осъзнах, че има три номера, на които мога да се обадя. Сам. Изабел. Родителите ми.

Не можех да се обадя на родителите си.

Нямаше да го направя.

Набрах номера на Сам. За миг, преди да натисна бутона със зелената слушалка, си поех дълбоко дъх, затворих очи и се замислих за това колко отчаяно копнеех той да вдигне телефона, далеч по-отчаяно, отколкото бих признала пред себе си. Очите ми се напълниха със сълзи и замигах яростно.

Телефонът иззвъня. Веднъж. Два пъти. Три пъти. Четири. Шест. Седем.

Трябваше да се примиря с идеята, че той може и да не вдигне.

— Ало?

Когато чух гласа му, коленете ми омекнаха. Внезапно ми се наложи да приклекна и да се хвана с ръка за металния рафт до мен, за да не падна. Откраднатата ми рокля изшумоля, когато докосна пода.

— Сам — прошепнах.

Последва тишина. Тя продължи толкова дълго, че се уплаших да не е затворил.

— Там ли си? — попитах.

В слушалката се чу нещо като смях, странен, треперлив звук:

— Аз… не мога да повярвам, че това наистина си ти. Ти си… не мога да повярвам, че това наистина си ти.