Завинаги

Съобщение №3: „Скучно ми е. Имам нужда от някой, който да ме забавлява. Сам мие пода. Обмислям дали да не го убия със собствената му китара. Така хем ще си намеря занимание, хем ще го накарам да каже нещичко. С един куршум — два заека! Между другото, намирам всичките тези стари изрази за ненужно брутални. Като например «Ринги ринги рае». Това е песничка за чумата, нали знаеш? Разбира се, че знаеш. Чумата ти е нещо като първа братовчедка. Абе Сам говорили си с теб? Защото с мен думичка не обелва. Леле, колко ми е скучно. Обади ми се“.

Примки. Щях да мисля за експеримента си вместо за тези глупости. Да хванеш вълк се оказваше невероятно сложно начинание. Изрових огромен набор от примки, капани, сандъци и примамки от мазето на Бек и с тяхна помощ хванах еквивалентно голям брой животни. Сред тях обаче нямаше нито един представител на вида Canis lupus. Беше ми трудно да определя кое е по-вбесяващо — да хвана поредното безполезно животно или да измисля начин да го измъкна от капана или примката, без да загубя ръка или око.

Започвах да ставам адски бърз.

Коул, аз съм.

Не можех да повярвам, че след всичкото това време тя най-сетне се беше обадила и първите й думи не бяха някакво извинение. Всъщност може и да беше тръгнала да се извинява, но аз бях пропуснал тази част, като й затворих.

Съобщение №4: цялата песен „Хотел Калифорния“ на Ийгълс, като думата „Калифорния“ навсякъде в текста е заменена с „Минесота“.

Изритах едно развалено яйце и го наблюдавах как се разбива на дузина черни парчета върху прогизналата от дъждовна вода земя. Значи така, аз бях отказал да спя с Изабел. Първото ми добро дело от няколко години насам. Някога майка ми казваше, че нито една добра постъпка не остава ненаказана. Това беше нейното мото. Най-вероятно е било породено от нуждата да ми сменя пелените.

Надявах се Изабел все още да зяпа телефона. Надявах се да е звъняла още сто пъти, откакто бях излязъл. Надявах се да се е почувствала толкова отвратително, колкото се чувствах и аз.

Съобщение №5: „Здрасти, обажда се Коул Сейнт Клеър. Искаш ли да научиш две истини? Първо, ти никога не вдигаш този телефон. Второ, аз никога няма да спра да оставям дълги съобщения. Това е нещо като терапия. Трябва да разговарям с някого. Хей, знаеш ли какво ми хрумна днес? Виктор е мъртъв. Вчера ми хрумна същото. Това е нещо, което ми хрумва всеки ден, отново и отново. Не знам какво правя тук. Чувствам се така, все едно няма никого, на когото мога…“

Проверих капаните си. Всичко беше покрито с кал заради дъжда, който ме бе принудил да стоя в къщата през изминалите няколко дни. Земята джвакаше под краката ми, а капаните ми бяха безполезни. Нищо в онзи на хребета. Миеща мечка в онзи край пътя. Нищо в онзи в дефилето. Онзи край колибата пък, представляващ нов тип примка, беше напълно разрушен: колчетата бяха изтръгнати от земята, телта, задействаща механизма, беше скъсана, клечиците бяха счупени, а всичката храна беше изядена. Изглеждаше така, все едно съм се опитал да хвана Ктхулу3.

Ако исках да постигна нещо, трябваше да мисля като вълк, което беше забележително трудна задача, когато не бях такъв.

Събрах съсипаните парчета от капана си и влязох в колибата, за да потърся нещо, с което да го поправя. На този свят няма нищо, което чифт клещи да не могат да поправят.

Коул, аз съм.

Нямаше да й се обадя пак.

Надушвах нещо мъртво. Все още не беше започнало да се разлага, но и това щеше да стане.

Не бях направил нищо лошо. Изабел можеше да върне някое от двайсетте ми обаждания.