Завинаги

Съобщение №6: „Хубаво де, съжалявам“. Това последно съобщение беше малко емовско. Харесва ли ти тази дума? Сам я използва онзи ден. Хей, имам страхотна теория за него. Мисля, че Сам е мъртва британска домакиня, която се е преродила в тялото на член от „Бийтълс“. Едно време познавах банда, чиято запазена марка беше да приказват с британски акцент по време на концерти. Леле, колко бяха некадърни, настрана от факта, че бяха пълни задници. Сега обаче не мога да си спомня как се казваха. Или ме наляга склерозата, или тотално съм си разкопал мозъка с нещата, които съм си причинявал. Мисля обаче, че не е честно нещата да са толкова едностранни. Винаги говоря за себе си в тези съобщения. Е, как си ти, Изабел Розмари Кълпепър? Усмихвала ли си се напоследък? Хот Тодис. Така се казваше бандата. „Хот Тодис“.

Изпсувах, когато порязах дланта си на парче тел от капана. Отне ми няколко минути да освободя ръцете си от купчината метал и дърво. Пуснах парчетата на пода пред мен и ги огледах. Нямаше шанс да превърна отново тези боклуци в действащ капан. Можех просто да си тръгна. Никой не ме беше молил да се правя на учен.

Нямаше нищо, което да ми пречи просто да си замина. Нямаше да се трансформирам отново във вълк чак до зимата, а дотогава можех да съм на стотици мили оттук. Можех дори да се прибера у дома. Само дето „у дома“ бе просто мястото, където беше паркиран черният ми „Мустанг“. Мястото ми беше там точно толкова, колкото беше и тук, при вълците на Бек.

Спомних си искрената усмивка на Грейс. Как Сам се беше доверил на теорията ми. Как Грейс бе оцеляла благодарение на мен. Имаше нещо смътно красиво в това отново да имам цел.

Опрях устни до окървавената си длан и изсмуках раната. После се наведох и събрах отново парчетата от капана.

Съобщение №20: „Искаше ми се да беше вдигнала телефона“.

Пета глава

Грейс

Наблюдавах го.

Лежах сред влажния шубрак, присвила опашка, бдителна и напрегната, но просто не можех да го изоставя. Светлината пропълзя по-ниско, позлатявайки долната част на листата край мен, но той не си тръгваше. Виковете му и свирепата сила на собственото ми привличане към него ме караха да треперя. Положих муцуна върху предните си лапи и присвих уши. Лекият ветрец донасяше миризмата му до мен. Познавах я. Познавах я с цялото си същество.

Исках той да ме намери.

Имах нужда да избягам.

Гласът му се отдалечаваше, а после пак се приближаваше. На моменти той отиваше толкова надалеч, че едва го чувах. Тогава се надигах, обсебена от идеята да го последвам. После обаче птиците притихваха, когато той отново тръгваше към мен, и аз бързо лягах сред листака, който ме скриваше от погледа му. Всяка негова обиколка ставаше все по-широка и по-широка, а времето между приближаването и отдалечаването му — все по-дълго. Това ме правеше още по-неспокойна.

Дали можех да го последвам?

Той отново се завърна след няколко безкрайни минути на почти пълна тишина. Този път се приближи толкова много, че можех да го видя ясно от мястото, където лежах, скрита и неподвижна. За миг си помислих, че ме е видял, но погледът му остана фокусиран в някаква точка зад мен. Формата на очите му накара стомаха ми да се преобърне в резултат на някаква непонятна емоция. Нещо вътре в мен ме теглеше към него, изпълвайки ме с неописуема болка. Той сви ръце край устата си и се провикна към гората.

Ако сега се изправех, щеше да ме види със сигурност. Силата на копнежа ми да бъда видяна, на копнежа да го приближа ме накара да изскимтя тихичко. Почти знаех какво искаше. Почти знаех…

— Грейс?

Тази дума ме прониза.

Той продължаваше да не ме вижда. Просто беше отправил гласа си към празнотата в очакване на отговор.

Бях прекалено уплашена. И инстинктите ме приковаваха към земята. Грейс. Думата отекваше вътре в мен, губейки смисъла си с всяко следващо повторение.

Той се обърна, свел глава, и започна бавно да се отдалечава към скосената светлина, бележеща края на гората. Нещо твърде подобно на паника се надигна в мен. Грейс. Светът наоколо ми се размиваше. Губех нещо. Аз бях изгубена. Аз…