Завинаги

Внезапно си спомних за кучето, което Улрик беше довел веднъж вкъщи след работа — едър ротвайлер, необяснимо защо кръстен Шофьор. Тежеше колкото мен, имаше малко белези около бедрата и беше ужасно дружелюбен. Нахиленият до уши Улрик говореше за кучетата пазачи, за шуцхунд5 и за това как ще обикна Шофьор като роден брат. В рамките на няколко часа след пристигането си Шофьор успя да изяде три килограма говеждо, да сдъвче корицата на биографична книга за Маргарет Тачър — мисля, че изяде и цялата първа глава — и да остави димяща купчинка с лайна върху дивана.

— Разкарай този проклет ланголиер6 оттук! — нареди Бек.

Улрик нарече Бек wichser7 и си тръгна заедно с кучето. Бек ми каза никога да не използвам думата wichser, защото това е нещо, което некултурните немци казват, когато знаят, че са сбъркали, и няколко часа по-късно Улрик се върна без Шофьор. Във всеки случай никога повече не седнах върху онази половина от дивана.

Само дето аз не можех да изритам Коул навън. Той просто нямаше къде другаде да отиде. Пък и не беше чак толкова непоносим. Непоносима беше концентрираността на шумното му присъствие, която не можех да разредя по никакъв начин.

Всичко бе толкова по-различно, когато това място беше пълно с хора.

Когато песента свърши, в гостната настана тишина за около две секунди, след което от колоните избухна друг хит на НАРКОТИКА. Гласът на Коул се понесе през помещението като ударна вълна, по-мощен и груб, отколкото звучеше в реалния живот.

разбий ме на парченца достатъчно малки,

за да се съберат в дланта ти, скъпа.

Никога не съм вярвал, че ще ме опазиш.

Отчупи си парченце за приятелите си,

отчупи си парченце просто за късмет,

отчупи си парченце.

И го продай, продай го.

Разбий ме, разбий ме…

Слухът ми не беше толкова чувствителен, колкото когато бях вълк, но си оставаше по-добър от този на повечето хора. Музиката се блъскаше в мен, сякаш беше физически обект, който трябва да преодолея.

Гостната беше празна — щях да изключа музиката, когато се върнех на долния етаж — така че се затичах нагоре по стълбите. Знаех, че в шкафчето на банята долу има много лекарства, но нямаше как да се добера до тях. Банята на долния етаж, с нейната вана, беше изпълнена с твърде много спомени, а аз бях неспособен да ги преодолея. За щастие Бек беше наясно с кошмарите от миналото ми и държеше още една аптечка в банята на горния етаж, където нямаше вана.

Дори и тук, горе, можех да почувствам вибрациите на баса под краката си. Затворих вратата след себе си и си позволих дребното удоволствие да изплакна остатъците от сапуна, засъхнали по ръцете ми след миенето на колата, преди да отворя огледалната вратичка на шкафчето. То беше изпълнено с леко неприятните доказателства за присъствието на други хора, подобно на шкафчетата в повечето общи бани. Вътре имаше всякакви мазила, чужди пасти за зъби, хапчета, които вече никой не пиеше, гребени, по които бяха останали косми от коси с различен цвят от моя, както и вода за уста, чийто срок на годност най-вероятно беше изтекъл преди две години. Определено трябваше да почистя тук.

Внимателно измъкнах бенадрила и докато затварях шкафчето, мернах отражението си в огледалото. Косата ми беше по-дълга, отколкото я бях оставял когато и да било досега, а жълтите ми очи изглеждаха по-светли на фона на тъмните кръгове под тях. Само дето не дължината на косата или цветът на очите привлякоха вниманието ми. В изражението ми имаше нещо, което не можех да разпозная, някакво съчетание от безпомощност и слабост; който и да беше този Сам, аз не го познавах.

Взех фенерчето и банана, които бях оставил в единия ъгъл на мивката. С всяка минута, която прекарвах тук, Грейс се отдалечаваше.

Слязох бързо долу, вземайки по две стъпала наведнъж, и се озовах отново сред гръмкия хаос на музиката. Гостната си оставаше празна, така че я пресякох, за да изключа уредбата. Мястото изглеждаше странно с включените до диваните с карирана тапицерия лампи, хвърлящи сенки във всички посоки, без да има никого, който да слуша яростта, извираща от колоните. Всъщност се чувствах дискомфортно не толкова заради празното помещение, колкото заради тези лампи. Те бяха леко различни една от друга, въпреки че по идея вървяха в комплект, с поставки от тъмно дърво и кремави абажури. Бек ги беше донесъл един ден и Пол обяви, че къщата вече официално прилича на дома на баба му. Може би поради тази причина никога не включвахме тези лампи; винаги използвахме далеч по-яркото таванно осветление, което караше избелелите цветове на мебелите да изглеждат по-малко тъжни и прогонваше нощта навън. Сега обаче светлината на двете лампи близначки ми напомняше за прожектори, осветяващи сцена.

Спрях се до дивана.

В крайна сметка гостната не беше празна.