Завинаги

Гласът на Коул се лееше от близките колони, саркастичен и секси: Аз съм заменим.

— Какво е правил той? — попита ме тя, без да поглежда към спринцовката.

— Нямам представа — отвърнах. — Не бях тук.

Изабел се протегна и ми помогна да притисна по-стабилно единия от пакетите.

— Тъпо лайно — изсумтя тя.

Забелязах, че треперенето намалява, и отбелязах този факт:

— Успокоява се.

Реших, че ако прекаля с оптимизма, това ще изкуши съдбата да ме накаже по някакъв начин, така че добавих:

— Или пък е мъртъв.

— Не е мъртъв — каза Изабел. Само дето не звучеше много убедена в думите си.

Вълкът лежеше неподвижно с глава, изкривена под гротесков ъгъл. Пръстите ми бяха почервенели заради студените пакети с пържени картофи, които държах. Стояхме в пълно мълчание. Междувременно Грейс най-вероятно се бе отдалечила твърде много от мястото, откъдето се беше обадила. Планът ми изначално беше глупав, също толкова лишен от логика, колкото опитите ми да спася живота на Коул с пакет пържени картофи.

Гърдите на вълка си оставаха неподвижни; не знаех колко време е изминало от последния дъх, който си беше поел.

— Мамка му — промърморих тихичко.

Изабел сви ръце в юмруци и ги притисна към коленете си.

Внезапно тялото на вълка беше разтърсено от нов яростен гърч. Краката му се раздвижиха.

— Ледът — извика Изабел. — Сам, събуди се!

Аз обаче не помръднах. Бях изненадан от силата на облекчението си, докато тялото на Коул се мяташе и извиваше. Познавах много добре тази нова болка — това беше трансформация. Вълкът трепереше и се деформираше пред очите ми, а козината някак започна да се прибира навътре под кожата. Лапите се разгърнаха в пръсти, раменете променяха формата си и се разширяваха, гръбначният стълб се огъваше. Всичко се тресеше. Вълчето тяло се изви по невъзможен начин, мускулите се издуваха под кожата, костите се триеха една в друга с ясно различимо стържене.

И така пред нас вече лежеше Коул с посинели устни и треперещи пръсти, които се опитваха да сграбчат нещо невидимо. Все още можех да видя как плътта му се разтяга и дооформя около ребрата с всяка спазматична глътка въздух, която той си поемаше. Зелените му очи бяха притворени и премигваха бавно.

Чух как Изабел си поема дълбоко дъх и осъзнах, че трябваше да я предупредя да извърне поглед. Положих ръката си върху нейната. Тя трепна.

— Добре ли си? — попитах.

— Добре съм — отговори тя твърде бързо, за да го мисли наистина. Никой не може да е добре, след като стане свидетел на нещо подобно.

Започна следващата песен от диска и когато ударният барабанен ритъм положи началото на един от най-големите хитове на НАРКОТИКА, Коул се разсмя, тихо и съвършено безрадостно.

Изабел се изправи на крака с изкривено от гняв лице, сякаш този смях й беше подействал като плесница.

— Работата ми тук е приключена. Тръгвам си.

Коул протегна ръка и я хвана за глезена. Гласът му беше дрезгав, а думите звучаха слети и неясни:

— Изабел Кълпепър.

Той затвори очи, след което ги отвори отново. Два искрящо зелени, тънки процепа върху лицето му.

— Нали знаеш какво се прави.

Замлъкна за момент.

— След сигнала. Бийп.

Вдигнах очи към Изабел. На заден фон ръцете на мъртвия Виктор блъскаха по барабаните в някакъв зловещ марш от отвъдното.

— Следващия път се самоубий навън — изръмжа тя на Коул. — Така на Сам няма да му се налага да изхвърля трупа ти.

— Изабел! — казах рязко.

Коул обаче не изглеждаше засегнат.

— Аз просто… — започна той и млъкна. Сега, след като вече дишаше, устните му бяха започнали да възвръщат нормалния си цвят. — Просто се опитвах да открия…

Той млъкна отново и затвори очи. Едно мускулче на рамото му продължаваше да потрепва.

Изабел прекрачи тялото му и взе чантичката си от дивана. Тя се загледа в банана, който бях оставил там, присвила очи и смръщила вежди, сякаш от всичко, което бе видяла днес, именно този банан беше най-странното нещо.

Идеята да остана сам в къщата с Коул след всичко това ми изглеждаше непоносима.

— Изабел… — казах. Поколебах се за миг. — Не е нужно да си тръгваш.

Тя погледна отново към Коул и стисна устни. Сред дългите й мигли проблясваше самотна капчица.

— Съжалявам, Сам.

Когато си тръгна, затръшна вратата след себе си толкова силно, че всичките чаши, които Коул бе оставил върху плота, зазвънтяха.

Осма глава

Изабел

Докато стрелката на километража беше над числото шейсет и пет, всичко, което виждах, бе пътят.

Тесните пътища в Мърси Фолс изглеждаха по един и същи начин след мръкване. Големи дървета, после малки дървета, после крави, после големи дървета, после малки дървета и после отново крави. След това цикълът започваше отначало. Вземах рязко завоите, като гумите на джипа ми понякога се озоваваха за миг отвъд ронещите се краища на пътя, после ускорявах още повече на правите участъци. На едно място завих толкова бързо и рязко, че празната ми чаша за кафе излетя от стойката си. Тя се блъсна във вратата от страната на пасажера и се изтърколи по постелката на земята при следващото яростно завъртане на волана. Усещах, че все още не карам достатъчно бързо.