Завинаги

Осъзнах, че е крайно време да спра да се преструвам, че не забелязвам очевидното:

— Изабел, какво има между вас двамата?

Отговор не последва.

— Вашите взаимоотношения не са моя работа — казах колебливо. — Обаче Коул е.

— О, Сам, мисля, че е малко късничко да се позоваваш на авторитета си като водач на глутницата.

Не мисля, че наистина искаше да ме засегне, но въпреки това думите й ме жегнаха. Единствено споменът за това, което Грейс ми беше казала за Изабел — за това как я е подкрепяла, когато тя си е мислела, че съм мъртъв — ме възпря да затворя телефона.

— Просто ми отговори на въпроса — има ли нещо между вас? — настоях.

— Не — отсече Изабел.

Долових реалната емоция зад това отрицание, а може би и самата тя бе искала да я доловя. Това беше не, което означаваше не и в момента. Спомних си изражението й, когато беше видяла спринцовката до Коул, и се зачудих колко голяма лъжа всъщност беше това не.

— Той има много проблеми. Не мисля, че в момента е способен на нормална връзка, Изабел — казах.

Тя не отговори веднага. Притиснах пръсти към главата си, чувствайки призрачното докосване на болката от менингита. Погледнах към картите на компютърния монитор и установих, че нямам повече ходове. Бяха ми трябвали седем минути и двайсет и една секунди, за да осъзная, че съм загубил.

— Същото важи и за теб — обади се най-накрая Изабел.

Десета глава

Коул

Някъде там, на планетата, наречена Ню Йорк, баща ми, доктор Джордж Сейнт Клеър, доктор на философските науки, сертифициран лекар и член на „Менса“, беше голям фен на научния процес. Той беше луд учен от добрия тип. Пукаше му защо се случват нещата. Пукаше му как се случват. Дори и когато не му пукаше за съответния обект на изследване, той се интересуваше как би могъл да подобри формулата, за да повтори експеримента по по-успешен начин.

На мен, от друга страна, ми пукаше най-вече за крайния резултат.

Също така адски много държах да не приличам по никакъв начин на баща си. Всъщност голяма част от житейските ми решения бяха основани върху философията, че не трябва да бъда като доктор Джордж Сейнт Клеър.

Точно затова ми беше изключително неприятно да се съглася с баща си по въпрос, който той намираше за наистина важен, нищо че никога нямаше да научи този факт. Когато отворих очи, чувствайки се така, сякаш вътрешностите ми са били прекарани през месомелачка, първото нещо, което направих, бе да се пресегна към бележника на нощното шкафче до мен. Бях се събудил по-рано и установих, че лежа жив на пода в гостната — което си беше изненадващо — след което някак се бях добрал до стаята си, за да поспя или пък да приключа с процеса на умирането си в по-комфортна обстановка. Имах усещането, че крайниците са били прикачени към тялото ми във фабрика с наистина отвратителен качествен контрол. Присвил очи срещу сивкавата светлина, по която нямаше как да позная кое е времето от деня, аз разтворих бележника с пръсти, които чувствах като неодушевени обекти. Трябваше да прехвърля страниците, изписани с почерка на Бек, за да стигна до собствените си записки. Написах датата, след което преписах формулата, която бях използвал предишните дни. Почеркът ми от предходните страници изглеждаше далеч по-уверен от буквите, които надрасках сега.

епинефрин/псевдоефедрин смес 4

метод: венозна инжекция

резултат: успешен

(странични ефекти: припадък)

Затворих бележника и го оставих върху гърдите си. Щях да отворя шампанското в чест на откритието ми в първата секунда, когато успеех да остана буден. Когато прогресът, които бях постигнал спреше да ми се вижда като болест.

Отново затворих очи.

Единайсета глава

Грейс

Когато се превърнах във вълк за първи път, все още не знаех основното правило на оцеляването.

Всъщност, когато за първи път попаднах в глутницата, нещата, които не знаех, бяха ужасно много: как да ловувам, как да открия другите вълци, когато се изгубя, къде да спя. Не можех да разговарям с останалите. Не разбирах вихрушката от образи, които профучаваха през съзнанието ми.

Знаех обаче едно нещо: ако се поддам на страха, ще умра.

Първият ми урок беше как да откривам глутницата. Научих го съвсем случайно. Бях сама и гладна, чувствах празнота, която храната не би могла да запълни. Вдигнах глава и дадох воля на отчаянието си, изпълвайки студената нощ с гласа си. Това беше по-скоро ридание, отколкото вой, чисто и самотно. То отекна в скалите край мен.

И тогава, няколко секунди по-късно, някой ми отвърна. Ведър кратък вой. После още един. Отне ми няколко секунди, за да осъзная, че той ме чака, за да му отговоря. Започнах да вия отново и другият вълк веднага ми отвърна. Не бях привършила със собствения си вой, когато чух гласа на втори вълк, после на още един. Ако имаше някакво ехо, не можех да го доловя. Това означаваше, че са много далеч.

Но разстоянията вече нямаха значение. Това тяло никога не се уморяваше.