Завинаги

Понякога виех през нощта, обзета от глад, който не можеше да бъде утолен с храна, докато мислите ми опитваха да се вкопчат в нещо, което не можеше да се побере в главата ми. Моят вой подканяше и другите да започнат и ние пеехме заедно, предупреждавахме другите за присъствието си и плачехме за тези членовете на глутницата, които не бяха сред нас.

Продължавах да го чакам.

Знаех, че той няма да дойде, но въпреки това виех, а когато го правех, другите вълци ми изпращаха образи, с които да ми покажат как е изглеждал: гъвкав, сив, с жълти очи. Аз им отговарях с мои собствени образи — на вълк, застанал в края на гората, който ме наблюдава мълчаливо. Тези образи бяха толкова ясни, колкото и стройните дървета край мен, и нуждата да го открия беше нетърпима, но просто не знаех къде да го търся.

Не само очите му ме преследваха. Те бяха просто портали, които ме отвеждаха към други полуспомени и полуобрази, към неясни спомени за самата мен, които не можех да хвана; по-неуловими и от най-бързата сърна. Мислех, че този неясен, непоносим глад ще ме убие.

Вече се бях научила как да оцелявам като вълк, но все още не знаех как да живея като такъв.

Дванайсета глава

Грейс

Трансформирах се рано един следобед. Казвам „един“ следобед, защото нямах абсолютно никаква представа за времето. Не знаех колко бе минало от последния път, когато бях самата себе си в „При Бен: Риболовни принадлежности“. Бях наясно единствено с факта, че се намирам в малкото, обрасло с храсталаци паркче близо до къщата на Изабел. Лицето ми беше притиснато към калта, покриваща цветната мозайка, която бях видяла за първи път преди няколко месеца. Явно бях лежала тук достатъчно дълго, защото камъните се бяха отбелязали върху бузата ми. Някъде над мен патиците край езерото бяха увлечени в шумен разговор. Изправих се внимателно и когато се убедях, че краката ме държат, изчистих повечето от полепналите по тялото ми листа.

Произнесох на глас „Грейс“. Патиците спряха да крякат.

Бях невероятно доволна от това, че мога да си спомня името си. Вълчето ми битие беше снижило драстично стандартите ми за чудесата. Възможността да го произнеса ясно и отчетливо доказваше, че човешката ми форма е достатъчно стабилна, за да рискувам да отида до дома на семейство Кълпепър. Проникналите през клоните слънчеви лъчи стоплиха гърба ми, докато се промъквах между дърветата. След като се убедих, че алеята за коли е празна — в крайна сметка, бях чисто гола — притичах през двора до задната врата.

Последния път, когато Изабел ме беше довела тук, тази врата беше отключена. Помня как изкоментирах този факт и Изабел ми каза, че винаги забравя да я заключи.

И, днес отново беше забравила.

Внимателно се вмъкнах вътре и открих телефона в безупречно чистата и лъскава кухня. Миризмата на храна беше толкова неустоима, че за момент просто стоях с телефона в ръка, преди изобщо да ми хрумне, че трябва да набера съответния номер. Изабел вдигна веднага.

— Здрасти — казах. — Аз съм. В момента съм у вас. Тук няма никого.

Стомахът ми изкъркори. Погледнах към кутията за хляб, от която примамливо се подаваше опаковката на франзела.

— Не мърдай от там — нареди ми тя. — Ей сега идвам.

Половин час по-късно Изабел ме откри в залата с ловните трофеи на баща й, облечена в старите й дрехи и ядяща франзела. Мястото беше забележително по един крайно зловещ начин. Като за начало беше огромно; таванът беше на височината на двуетажна постройка, беше сумрачно като в музей, а помещението бе по-дълго от цялата къща на родителите ми. Също така бе пълно с дузини препарирани животни. Предполагах, че Том Кълпепър е убил всичките. Дали беше законно да застреляш лос? Всъщност имаше ли изобщо лосове в Минесота? Смятах, че ако някой изобщо ги е виждал, това трябваше да съм самата аз. Може би си ги беше купил. Представих си мъже в униформи на доставчици, които разтоварват мъртви животни със стиропорена опаковка на рогата.

Вратата се затвори зад Изабел, а звукът отекна като в църква. Резонансът от почукващите й по пода токчета насред пълната тишина само подсили църковното усещане.

— Изглеждаш отвратително щастлива — отбеляза тя, когато застана до мен, защото продължавах да се хиля срещу лоса. — Дойдох максимално бързо. Виждам, че си открила гардероба ми.

— Да — отвърнах. — Благодаря ти за дрехите.

Тя хвана ръкава на старата жълта тениска с надпис „Академия Санта Мария“, която бях облякла:

— Тази тениска събужда ужасни спомени. По онова време бях Изабел К., защото моята най-добра приятелка също се казваше Изабел. Изабел Д. Леле, каква кучка беше.