Завинаги

— Обожавам начина, по който даде разумно предложение за две секунди, а Сам и Коул не могат да измислят нищо вече втори месец.

Погледнах към нея. Тя ме дари с крива усмивка, повдигайки едната си вежда. Това явно беше нейният начин да покаже, че е възхитена от мен.

— Е, може и да не свърши работа — промърморих. — Искам да кажа, че в крайна сметка преместването на цяла глутница диви животни…

— Така си е, но поне е някаква идея. Хубаво е да видя някого, който знае как да използва мозъка си.

Намръщих се. Двете отново извърнахме очи към гъската. Беше спряла да намига.

— Боли ли те? — попита Изабел.

Осъзнах, че тя гледа към лявата ми ръка, която бях притиснала несъзнателно към ребрата си.

— Само мъничко — излъгах. Тя не се заяде заради липсата ми на откровеност.

И двете подскочихме, когато телефонът й звънна.

— За теб е — каза тя, преди дори да го извади. Погледна към дисплея, след което ми го подаде.

Стомахът ми се стегна. Не можех да преценя дали причината беше вълкът вътре в мен или спонтанно обзелата ме нервност.

Изабел ме шляпна по ръката. Кожата ми се раздвижи неприятно под дланта й.

— Кажи нещо — напомни ми тя.

— Здрасти — казах. Или по-скоро изграчих.

— Здрасти — прошепна Сам толкова тихо, че едва го чух. — Как си?

Присъствието на Изабел до мен ме напрягаше, така че се извърнах към гъската. Тя отново ми намигна. Чувствах кожата си като някаква чужда материя, обгърнала тялото ми.

— Вече съм по-добре.

Не знаех какво се очаква да кажа за две минути, след като сме били разделени два месеца. Не исках да говоря. Исках да се сгуша до него и да заспя. Повече от всичко на света исках да го видя отново, да надникна в очите му и да се убедя, че старите чувства са там. Не исках гръмки фрази и претенциозни разговори — просто исках да знам, че нещо е останало постарому, след като всичко друго се бе променило. Усетих как ме изпълва гняв към проклетия телефон, който донасяше до мен само гласа му, когато имах нужда от докосване. Гняв към нестабилността на собственото ми тяло, към вълците, които ме бяха създали и съсипали.

— Идвам — каза той. — След десет минути.

Казано по друг начин — с осем минути закъснение. Костите ме боляха.

— Наистина бих… — млъкнах и стиснах зъби, за да не извикам. Това беше най-лошата част — когато наистина започваше да боли, но аз знаех, че скоро нещата ще станат още по-болезнени — … искала да пийна малко какао, когато се върна. Шоколадът ми липсва.

Сам въздъхна. Той знаеше какво става и фактът, че знаеше, беше по-болезнен от самата трансформация.

— Знам, че е трудно — промълви. — Мисли си за лятото, Грейс. Помни, че то ще го спре.

Очите ми горяха. Присвих рамене в отчаян опит да игнорирам присъствието на Изабел.

— Искам да спре сега — прошепнах и се почувствах отвратително заради признанието си.

— Ти… — започна Сам.

— Грейс — просъска Изабел, грабвайки телефона от ръката ми. — Трябва да се махнеш от тук. Родителите ми се прибраха!

Тя затвори телефона, а междувременно самата аз чух гласовете в съседната стая.

— Изабел! — провикна се отдалеч Том Кълпепър.

Вътрешностите ми се разтягаха и раздираха.

Изабел ме бутна към някаква врата и аз се озовах в друга стая.

— Влизай вътре. И мълчи! Аз ще оправя нещата — каза бързо тя.

— Изабел — простенах. — Аз не мога…

Масивната стара брава в другия край на залата изтрещя като изстрел в същия момент, когато Изабел затръшна вратата пред лицето ми.

Тринайсета глава

Изабел

В първия момент не можах да разбера дали баща ми е видял Грейс. Неговата неизменно сресана коса беше разчорлена, а очите му бяха изпълнени с ужас, изумление или някаква друга неясна емоция. Той беше отворил вратата толкова рязко и силно, че бравата се бе блъснала в стената зад нея и беше отскочила. Препарираният лос се разклати и аз го зачаках да се катурне. Досега никога не се бях замисляла колко яка гледка би се получила, ако всичките тези животни започнеха да падат като плочки от домино. След малко лосът спря да се тресе, но баща ми продължи да трепери.

Изгледах го намръщено, за да прикрия безпокойството си.

— Е, няма спор, това си беше доста драматично влизане — отбелязах и се облегнах на вратата, водеща към стаята с пианото. Надявах се, че Грейс няма да счупи нищо вътре.

— Благодаря ти, Боже — възкликна баща ми, сякаш не бях казала абсолютно нищо. — Защо не си вдигаш телефона, по дяволите?

Погледнах го недоверчиво. Всъщност доста често игнорирах позвъняванията от родителите си и ги оставях да си поговорят с гласовата ми поща. Аз им връщах обажданията. Евентуално. Това, че не си бях вдигнала телефона по-рано днес, не би следвало да им докара язва.

Мама се втурна в стаята с кървясали очи и катастрофално размазан грим. Бях доста впечатлена, предвид факта, че тя обикновено караше сълзите си да изглеждат като моден аксесоар. Помислих си, че причината за цялата тази сценка може да е ченгето, което ме беше спряло, но не можех да си представя как нещо подобно би могло да извади мама от равновесие.

— Защо мама плаче така? — попитах с подозрение.

Гласът на майка ми спокойно би могъл да мине за ръмжене на диво животно: