Завинаги

— Изабел, дадохме ти този мобилен телефон с конкретна цел! Бях двойно впечатлена. Браво на нея. Обикновено тя оставяше наистина добрите реплики на татко.

— В теб ли е в момента? — попита баща ми.

— Господи! Къде точно се очаква да съм си го завряла, за да е в мен? В чантата ми е.

Баща ми стрелна майка ми с поглед:

— От днес нататък очаквам да го вдигаш — каза той твърдо. — Освен ако не си в час или не си загубила някой крайник, очаквам този телефон да бъде вдиган и поставян до ухото ти, когато видиш, че обаждането е от нас. В противен случай можеш да се сбогуваш с него. Да имаш телефон е…

— Привилегия. Да бе, знам.

Чух някакво шумолене в стаята с пианото зад мен. За да го прикрия, започнах да ровя из чантата си. Когато шумоленето спря, извадих телефона, за да покажа, че е у мен. Дисплеят показваше, че имам дванайсет пропуснати обаждания от родителите ми. И нито едно от Коул, което — след цял месец, през който непрекъснато имах поне по едно пропуснато обаждане от него — бе малко странно. Намръщих се.

— Е, някой ще ми каже ли каква е цялата тази паника?

Баща ми се прокашля:

— Травис се обади и ми каза, че полицията е открила труп в гората. На момиче. Тялото все още не е идентифицирано.

Това никак не беше хубаво. За щастие знаех, че Грейс е в стаята зад гърба ми и издава странни дращещи звуци. Осъзнах, че мама ме гледа напрегнато. От мен явно се очакваше да реагирам по някакъв начин, така че реагирах:

— И вие просто сте решили, че някакъв си случаен труп е именно моят?

— Тялото е било открито съвсем близо до нашия имот, Изабел — тросна се мама.

Тогава татко каза това, което някак знаех, че ще каже:

— Била е убита от вълци.

Внезапно бях изпълнена от чудовищен гняв към Сам, Коул и Грейс, които не бяха реагирали, въпреки че им бях казала да направят нещо.

От стаята с пианото се разнесоха нови шумове, така че повиших тон, за да ги заглуша:

— Е, цял ден бях на училище. Трудничко е да те убият в училище.

После, понеже осъзнах, че трябва да попитам, за да не изглеждам гузна, добавих:

— Кога ще разберат коя е тя?

— Нямам представа — отговори татко. — Казват, че тялото е доста обезобразено.

— Отивам да се преоблека — изведнъж заяви мама, след което се завъртя на пети и излезе от стаята.

За момент не можах да разбера причината за внезапното й оттегляне. После осъзнах, че сигурно си беше спомнила за смъртта на брат ми, представила си е как Джак е бил разкъсан от вълците. Самата аз нямах подобни проблеми в момента, защото знаех как беше умрял в действителност.

Точно тогава от стаята с пианото се чу трясък, достатъчно ясен, за да накара баща ми да присвие очи.

— Съжалявам, че не си вдигнах телефона — казах гръмко. — Не съм искала да разстройвам мама. Хей, между другото, нещо се удари в шасито на колата ми на път за вкъщи. Ще го погледнеш ли?

Очаквах баща ми да откаже, да се втурне в другата стая и да види как Грейс се трансформира във вълк. Вместо това обаче той въздъхна и кимна, насочвайки се към противоположната врата.

Разбира се, на колата ми й нямаше нищо, но той прекара достатъчно време в търсене на мнимата щета, за да мога да изтичам до стаята с пианото и да проверя дали Грейс не е потрошила нашия „Стейнуей“. Всичко, което открих обаче, беше отворен прозорец. Наведох се навън и зърнах нещо жълто — моята тениска от Академията „Санта Мария“ висеше от един клон.

Никога не беше имало по-неподходящ момент за Грейс да обикаля горите на Мърси Фолс в облика на вълк.

Четиринайсета глава

Сам

И така, бях я изпуснал отново.

След телефонното обаждане изгубих цели часове в правене на… нищо. Бях обсебен от гласа на Грейс, а мислите препускаха през главата ми, понесли един и същи въпрос, отново и отново. Чудех се дали щях да успея да я видя, ако бях получил обаждането по-рано, ако не бях отишъл до колибата, за да проверя дали някой не е бил там, ако след това не бях продължил навътре в гората, крещейки през клоните към небесата, отчаян заради припадъка на Коул и отсъствието на Грейс, смазан под тежестта на собственото си битие.

Давех се в бурния океан на тези въпроси чак докато светлината на деня не угасна. Часовете отминаваха и потъваха в забвение, сякаш се бях трансформирал, само дето така и не бях напускал собствената си кожа. Бяха минали години, откакто бях пропилявал времето си по такъв начин.

Някога това беше моят живот. Гледах през прозореца с часове, докато вече не можех да стоя изправен, повален от нуждата за сън. Точно тогава бях отишъл при Бек за първи път — трябва да съм бил на около осем години, малко след като моите родители бяха оставили кървавите рани върху китките и в душата ми. Понякога Улрик просто ме хващаше под мишниците и ме отнасяше в кухнята, към истинския живот, обитаван от други хора, но дори и там аз бях просто мълчаливият, непрестанно треперещ пришелец. Часовете, дните и месеците отминаваха, докато аз се лутах изгубен в някаква друга реалност, където нито Сам, нито вълкът в него бяха добре дошли. Бек беше този, който в крайна сметка развали злата магия.