Завинаги

Въпреки че го бях чул да свири в албума на НАРКОТИКА, беше изненадващо трудно да си представя как Коул ходи на уроци по пиано. За да изучи един музикален инструмент, човек трябва да е методичен и да се примири с известна доза еднообразие, както и с неминуемата възможност нещата да не се получат от първия път. Способността да стоиш мирно на едно място също би помогнала.

Видях светкавиците, които прескачаха от облак на облак; въздухът беше натежал, както става преди буря.

— Поставяш пръстите си твърде близо до прагчетата. Затова се получава това жужене. Премести ги оттам и натисни по-силно. Само с върховете на пръстите.

Не мислех, че съм го обяснил особено добре, но Коул премести пръстите си и този път изсвири акорда перфектно.

Зареял поглед към нощното небе, той запя:

— Аз съм просто готин пич, приседнал върху пън…

Погледна ме.

— От теб се очаква да изпееш следващия ред.

Двамата с Пол бяхме играли тази игра. Замислих се дали не съм твърде раздразнен от начина, по който Коул се беше подиграл с музиката ми, за да си играя с него. Помълчах известно време, но в крайна сметка изпях не особено вдъхновено и в същата тоналност:

— Загледан в сателитите, кръжащи край земята.

— Браво бе, емо — засмя се Коул. Чу се далечният тътен на гръмотевица. Той изсвири нов акорд в ре мажор и изпя:

— Ще бродя аз край кофите навън…

Облегнах се на лакти. Коул плъзна пръсти по струните и аз изпях:

— ’Щото се превръщам в куче, щом покаже се луната.

После го попитах:

— Все същия акорд ли ще свириш цяла вечер?

— Най-вероятно. Той ми е най-доброто попадение. Нали разбираш, аз съм звезда еднодневка.

Протегнах се, за да взема китарата си, и се почувствах като страхливец, задето го правех. Да играя тази игра с него би означавало, че съм му простил за събитията от снощи; за това, което правеше с къщата всяка седмица, и това, което правеше със самия себе си във всяка минута от всеки ден. Когато взех китарата от него и плъзнах пръсти по струните, за да проверя дали е добре настроена обаче, осъзнах, че това е един далеч по-познат ми език от онзи, който бих използвал за сериозен разговор с Коул.

Изсвирих фа мажор.

— Това вече е друго нещо — кимна одобрително Коул. Той обаче не изпя нов ред. Вместо това сега, когато аз бях седнал с китарата в ръце, зае моето място, излегна се назад и се загледа в небето. Красив и добре сложен, той изглеждаше така, все едно позира за фотосесията на някой известен фотограф, сякаш припадъкът от миналата нощ не му се беше отразил по никакъв начин.

— Изсвири онази с минорните акорди.

— Коя?

— Онази за сбогуването.

Загледах се към черните силуети на дърветата и изсвирих ла минор. За миг настана пълна тишина, нарушавана единствено от тихото жужене на някакви насекоми откъм гората.

После Коул се обади:

— Не, искам да я изпееш.

Замислих се за начина, по който се беше подиграл с моите стихове за лятното момиче, и казах:

— Не. Аз не… Не.

Коул въздъхна, сякаш беше очаквал, че ще го разочаровам. Над нас се разнесе гръмотевичен тътен, явно изпреварил буреносния облак, надвиснал над дърветата. Докато подрънквах лекичко на китарата, защото това ме успокояваше, отправих поглед към него. Беше пленително как облакът, дори и между проблясъците на светкавиците, изглеждаше осветен отвътре, събрал отразената светлина от всички къщи и градове, над които беше преминал. Изглеждаше странно изкуствен, мораво сивкав и със заострени краища. Струваше ми се невъзможно нещо подобно да съществува в природата.

— Бедните копеленца — обади се Коул, загледан в звездите. — Сигурно им е писнало да ни гледат как повтаряме все същите грешки отново и отново.

Внезапно се почувствах невероятен късметлия с моето мъчително чакане. Защото без значение колко ме измъчваше, как прогонваше съня ми и окупираше мислите ми, в края на това безкрайно чакане беше Грейс. Какво ли чакаше Коул?

— Сега? — попита той.

Спрях да свиря на китарата:

— Сега какво?

Коул се надигна и се облегна на ръцете си, все така загледан нагоре. После запя, силно и уверено. Реално погледнато обаче — от какво точно трябваше да се притеснява? Аз бях публика с около две хиляди човека по-малка от тази, с която беше свикнал.

— Хиляда начина да се сбогуваш. Хиляди сълзи в очите…

Изсвирих акорда в ла минор, с който започваше песента. Коул се усмихна виновно и аз осъзнах, че е запял в погрешна тоналност. Изсвирих отново акорда и този път запях. Аз също не се чувствах неуверен или притеснен, защото Коул вече ме беше чул от високоговорителите на колата и съответно нямаше как да го разочаровам:

Сто начина да се сбогуваш. Стотици сълзи в очите.

Сто начина да бъдеш сам, когато тръгнеш под звездите.

Казвам сбогом, сбогом, сбогом, крещя го с мощен глас.