Завинаги

В крайна сметка обаче бях успял и в момента пред очите ми все още плуваха останките от съня, а лампата на бюрото хвърляше несиметрични сенки в другия край на стаята. Бележникът се беше плъзнал надолу по гърдите ми и виждах изписаните в него думи под ъгъл. Над мен хартиените жерави играеха лудешкия си танц, съживени от въздушния поток на отоплителната вентилация. Изглеждаха ми отчаяни в желанието си да избягат от собствените си светове.

Когато ми стана ясно, че няма да заспя отново, протегнах крак и включих с палците на босото си стъпало сиди плейъра на масата в края на леглото. От колоните се разляха звуците на акустична китара, като всяка нота от песента съвпадаше с ритъма на сърцето ми. Докато лежах буден в леглото, си спомних за нощите преди да срещна Грейс, когато живеех в тази къща с Бек и останалите. Тогава мислех, че жеравчетата над мен, понесли спомените ми на хартиените си криле, ще ме надживеят, защото моментът, в който горите щяха да ми отнемат всичко човешко, наближаваше бавно и неумолимо. Помнех онези безсънни нощи, когато бях изгубен в очакването на неизбежния край.

По онова време копнежите ми бяха абстрактни. Исках нещо, което знаех, че не мога да имам: живот след септември, живот след двайсетата си година, живот, в който да бъда повече Сам, отколкото вълк.

Сега обаче това, за което копнеех, не беше някакво илюзорно бъдеще. Копнеех за един конкретен спомен. За това как се бях сгушил в коженото кресло в кабинета на Луис Брисбейн с книга в ръка — Децата на хората — а Грейс стоеше зад бюрото и хапеше кранчето на молива, докато си пишеше домашното. Не разговаряхме, просто защото не беше нужно. Наслаждавах се на миризмата на кожа край мен, примесена с едва доловимия аромат на печено пиле, и слушах проскърцването на стола, докато Грейс се поклащаше напред-назад в него. От радиото до нас тихичко се разнасяха хитове от четирийсетте, а Грейс фалшиво си тананикаше някои от припевите.

След известно време тя загуби интерес към домашната си работа и дойде на креслото до мен. Направи ми местенце, каза ми, въпреки че нямаше начин да го сторя. Възкликнах възмутено, когато ме ощипа по бедрото, докато се опитваше да се намести. Извинявай, ако те е заболяло, прошепна тя, но това не бе истинско извинение, защото човек не гризва лекичко нечие ухо, докато се извинява. Ощипах я на свой ред, а тя се разсмя и притисна лице към рамото ми. Една от ръцете й се мушна между облегалката на креслото и тялото ми, след което се плъзна нагоре по гърба ми. Аз се преструвах, че чета, а тя се преструваше, че си почива, което не й пречеше да ме щипе по плешката, а на мен — да я гъделичкам със свободната си ръка. Продължихме да се смеем дори когато устните ни се срещнаха и се целувахме отново и отново.

На света няма по-прелестен вкус от това — вкусът на нечий смях в устата ти.

След малко Грейс действително заспа, положила глава върху гърдите ми, а аз неуспешно се опитах да я последвам в страната на сънищата. В крайна сметка взех отново книгата си и я галих по косите, докато четях под звуците на диханието й. Тежестта на тялото й сякаш успяваше да приземи моите реещи се мисли и в онзи миг бях част от света повече от когато и да било преди.

Така че сега, докато гледах как хартиените жерави опъват конците си в невъзможното си желание да отлетят, аз знаех какво точно искам, защото вече го бях имал.

Не успях да заспя отново.

Седемнайсета глава

Грейс

Не можех да надбягам вълк.

Нито една от двете ни не виждаше особено добре в мрака, но Шелби разполагаше с вълчите си сетива, а аз бях боса, изподрана от трънаците, с прекалено къси нокти за адекватно нападение и дробове, които очевидно не можеха да поемат достатъчно въздух. Чувствах се безпомощна насред гората по време на бушуващата буря. Всичко, за което можех да мисля, бяха спомените ми за зъбите, забиващи се в ключицата ми, горещият дъх върху лицето ми и снегът наоколо, който жадно изсмукваше кръвта ми.

Изтрещя нова гръмотевица, която заглуши болезнено бързия ритъм на сърцето ми.

Паниката нямаше да ми помогне.

Успокой се, Грейс.

Препъвах се в мрака между проблясъците на светкавиците, протегнала ръце пред себе си. От една страна, за да не се блъсна в нещо, а от друга, защото се надявах да открия дърво с достатъчно ниски клони, по което да се покатеря. Това беше единственото ми преимущество пред Шелби — фактът, че имах пръсти. Всички дървета, на които попадах обаче, бяха или хилави борчета, или огромни дъбове, чиито клони бяха на височина от шест или дори петнайсет метра.

А Шелби беше нейде зад мен.

Тя знаеше, че съм я видяла, и вече не си правеше труда да се промъква безшумно. Въпреки че не можеше да вижда по-добре от мен в тъмнината, аз я чувах как продължава да се движи зад мен, водена от обонянието и слуха си.

Обаче се страхувах повече, когато не я чувах.

Проблесна светкавица. Мисля, че зърнах…