Завинаги

И точно тогава, докато се извръщах към щанда, мернах нещо с периферното си зрение. Това беше един от онези мимолетни образи, които впоследствие те карат да се удивляваш от това колко много си успял да забележиш за части от секундата. Един от онези образи, които би трябвало да потънат в забвение, но наместо това се запечатват в съзнанието ти подобно на моментна фотография. Ето го и конкретния кадър: Ейми Брисбейн, майката на Грейс, която минава покрай витрината на книжарницата на път за студиото си. Едната ръка беше пред гърдите й, вкопчена в дръжката на дамската й чанта, сякаш при поредната неуверена крачка тя можеше да изпадне от рамото й. Носеше прозрачен светъл шал и имаше онова отнесено изражение, което хората надяват, когато искат да станат невидими за околните. Разбрах по изражението й точно в онзи момент, че е чула новината за мъртвото момиче в гората и се чуди дали това не е Грейс.

Трябваше да й кажа, че не е.

От друга страна, семейство Брисбейн беше извършило множество дребни престъпления. Можех лесно да извикам спомена за юмрука на Луис Брисбейн, който се забива в лицето ми насред болничната стая. Или за това как ме изхвърлиха от къщата си посред нощ. Или пък за безвъзвратно пропилените дни, в които не можех да виждам Грейс, защото те внезапно бяха открили принципите на родителството. Аз имах толкова малко, а те ми го бяха отнели.

Но изражението на Ейми Брисбейн… още го виждах ясно, въпреки че скованата й походка на марионетка вече я беше отвела далеч от книжарницата.

Те бяха казали на Грейс, че аз съм просто моментно увлечение.

Ударих с юмрук разтворената си длан, после още веднъж, разкъсван вътрешно. Бях наясно, че Коул ме наблюдава.

Това отнесено изражение… знаех, че напоследък моето също беше такова.

Те бяха превърнали последните дни на Грейс като човек в кошмар. Заради мен.

Мразех това. Мразех факта, че зная какво искам, зная какво трябва да направя и зная, че двете неща не са едно и също.

— Коул, наглеждай книжарницата.

Той се извърна и повдигна едната си вежда.

Божичко, не исках да правя това. Част от мен се надяваше Коул да ми откаже и по този начин да вземе решението вместо мен.

— Никой няма да влезе. Ще се върна след секунда, обещавам — добавих.

Той сви рамене:

— Нямаш проблеми. Отивай да правиш каквото там ще правиш.

Поколебах се още за миг. Искаше ми се да се престоря, че всъщност съм видял някого другиго на тротоара. В крайна сметка това беше просто лице, скрито наполовина от шал, което бях зърнал само за секунда. Аз обаче знаех какво съм видял.

— Гледай да не запалиш пожар! — извиках през рамо, след което бутнах вратата и изскочих на улицата. Наложи ми се да отклоня поглед, облян от ярката дневна светлина; слънцето беше надничало свенливо през витрините на книжарницата, но тук навън лъчите му се сипеха върху улицата блестящи и огнени. Огледах се, присвил очи, и видях, че майката на Грейс вече почти е стигнала до следващата пряка.

Забързах след нея по неравния тротоар, като се разминах на косъм с две дами на средна възраст, които си бъбреха над димящи чаши с кафе, после с облечена в кожено палто старица, която пушеше пред някакъв магазин с огромни табели за промоции и намаления, а след това и с някаква жена, бутаща пред себе си двойна детска количка. В крайна сметка ми се наложи да се затичам, ясно осъзнавайки, че съм поверил книжарничката на Коул, което по никой начин не можеше да мине за добра идея. Майката на Грейс дори не спря, за да се огледа, преди да пресече улицата. Аз обаче спрях, останал без дъх, за да пропусна минаващия пикап, преди да я догоня в сенчестия вход на боядисаната в пурпурно сграда на студиото й. Отблизо майката на Грейс изглеждаше като папагал, който си сменя оперението; кичури коса стърчаха във всички посоки от лентата на челото й, блузата беше вкарана накриво под колана на полата й, а шалът, който бях зърнал през витрината, се бе разхлабил и единият му край висеше по-ниско от другия.

— Госпожо Брисбейн — изграчих, докато дробовете ми поемаха жадно въздух. — Почакайте.

Не бях сигурен какво точно изражение бях очаквал от нея, щом ме види. Предполагах, че на лицето й ще се изпише възмущение или дори гняв. Тя обаче ме погледна, все едно бях… празно пространство. Или може би някакъв незначителен дразнител.

— Сам? — каза след няколко секунди, сякаш се беше опитвала да си спомни името ми. — В момента съм заета.

Непохватно се опитваше да вкара някакъв ключ в ключалката. След няколко неуспешни опита отвори дамската си чанта и започна да рови за друг. Така наречената дамска чанта всъщност беше нещо огромно, безвкусно, разноцветно и претъпкано с всякакви боклуци; ако се нуждаех от доказателство, че Грейс нямаше нищо общо с майка си, тази чанта ми беше предостатъчна. Госпожа Брисбейн изобщо не ме удостои с поглед, докато ровеше из нещата си. Нейното пълно пренебрежение — все едно вече не заслужавах дори гнева или подозрителността й — ме накара да съжалявам, задето бях излязъл от книжарницата.

Отстъпих крачка назад:

— Просто реших, че може би не знаете. Не е била Грейс.