Завинаги

Протегнах се и поставих ръце върху бедрата й точно когато тя понечи да се обърне.

— Изабел — казах. Единият от палците ми докосваше голата кожа между колана на дънките и блузката й. — Не се опитвах да се самоубия.

— А, значи просто си искал да се надрусаш?

Опита да се обърне, но аз не отместих ръцете си. Не я държах достатъчно здраво, за да не може да се измъкне, но и тя не се дръпна прекалено силно, така че останахме в същото положение.

— Не съм искал и да се надрусам. Опитвах да се превърна във вълк.

— Все тая. Няма значение как ще го наречеш.

Изабел упорито отказваше да срещне погледа ми.

Пуснах я и се изправих, за да застанем лице в лице. Отдавна бях научил, че едно от най-добрите оръжия в арсенала ми е способността ми да навлизам в личното пространство на хората. Тя се обърна, за да ме погледне, и когато очите ни се срещнаха, бях изпълнен от всепомитащото усещане за правилност, за това, че казвам правилното нещо на правилния човек в правилния момент. Онова твърде рядко усещане, че съм на път да произнеса правилните думи и наистина вярвам в тях:

— Ще го кажа само веднъж, така че ще е хубаво да ми повярваш от първия път. Опитвам се да намеря лек.

Двайсета глава

Сам

Тя — Ейми, опитах се да я наричам в мислите си Ейми, а не майката на Грейс — задържа вратата, за да вляза, и ме поведе през преддверие, издържано в малко по-приглушени тонове на пурпурното от фасадата, а после в някаква извънредно ярко осветена стая, пълна с платна. Светлината нахлуваше през огромните прозорци, които гледаха към запуснат заден двор с паркирани в него трактори. Ако човек се абстрахираше от гледката, мястото имаше наистина изискан вид — с боядисани в бледосиво стени, подобно на музей, и стойки за картини, спуснати от белите корнизи на тавана. Платната висяха по стените или бяха подпрени в ъглите; някои от тях изглежда все още не бяха изсъхнали.

— Вода? — попита ме тя.

Стоях насред стаята и се опитвах да не докосвам нищо. Отне ми секунда, за да поставя думата вода в правилния контекст: вода за пиене, а не такава, в която да се удавя.

— Не, благодаря — отвърнах.

Преди, когато бях видял творбите на Ейми, те бяха странни и ексцентрични — диви животни в градска среда, любовници, оцветени по странен начин. Всички картини, които виждах сега обаче, бяха напълно лишени от живот. Дори изображенията на конкретни места — улици или трамвайни депа — изглеждаха като пустинни чуждопланетни пейзажи. Никакви животни, никакви любовници. Никакъв фокус на картината. Единственото платно, което имаше някаква тематика, в момента се намираше върху статива й. Беше огромно, високо почти колкото мен и бе изцяло бяло, като се изключи една много малка фигурка, която седеше в горния ляв ъгъл. Беше момиче, нарисувано в гръб, с прегърбени рамене и тъмноруси коси, спускащи се по гърба. Въпреки че лицето й не се виждаше, това без никакво съмнение беше Грейс.

— Хайде, давай, анализирай ме — подкани ме Ейми, докато разглеждах картините.

— Опитвам се да откажа психоанализата — казах, след което почувствах тази безобидна шега като предателство към самия мен. Също като снощи, докато си играех на изпей-следващия-ред с Коул, когато би трябвало да му вдигна скандал. В момента се съюзявах с врага.

— Тогава ми кажи какво мислиш — настоя тя. — Изнервяш ме, Сам. Казвала ли съм ти го? Може би е трябвало. Ето, сега ти го казвам. Ти никога не говореше нищо, когато беше с Грейс, и аз нямах представа как да реагирам на нещо подобно. Всички разговарят с мен. Мога да накарам всеки човек да се отпусне. Колкото по-дълго някой мълчи, толкова повече се чудя какъв точно е проблемът.

Погледнах я. Знаех, че по този начин само доказвам тезата й, но наистина не знаех какво да кажа.

— Уф, стига де, сега вече се гъбаркаш с мен — продължи тя. — За какво си мислиш?

Мислех си за много неща, но повечето от тях трябваше да си останат мисли, а не думи. Всичките бяха гневни, обвинителни. Погледнах към картината, на която Грейс ми беше обърнала гръб, издигнала бариера между себе си и околния свят.

— Мислех си, че това изобщо не е Грейс такава, каквато я познавам — признах.

Ейми прекоси студиото и застана до мен. Отдръпнах се. Опитах да го направя внимателно и незабележимо, но въпреки това тя ме видя.

— Разбирам. Е, това е единствената Грейс, която аз познавам.

Казах бавно:

— Тя изглежда самотна. Студена.

Чудех се къде ли е в момента.

— Независима. Крайно упорита.

Ейми внезапно въздъхна, след което рязко се завъртя и се отдалечи.

— Не мисля, че съм била ужасна майка. Моите родители не ми даваха никакво лично пространство. Четяха всяка книга, която четях и аз. Идваха на всяко социално събитие, на което отивах. Имах строго определен вечерен час. Живеех под микроскоп чак докато не отидох в колежа, след което никога повече не се прибрах вкъщи. Все още не разговарям с тях. А те продължават да разглеждат живота ми под гигантското си увеличително стъкло.

Тя сви ръце и ги постави пред очите си, наподобявайки бинокъл.