Завинаги

Тя се извърна към мен толкова рязко, че шалът окончателно се изхлузи от раменете й.

— Научих го от Изабел — казах. — Кълпепър. Онова момиче, което са открили, не било Грейс.

Моята проява на милосърдие вече ми се струваше все по-лоша идея, защото осъзнах, че всеки достатъчно подозрителен човек би могъл да разбие историята ми на пух и прах за секунди.

— Сам — произнесе госпожа Брисбейн ужасно сдържано, все едно говореше на хлапе, което обича да си фантазира. Ръката й беше увиснала над отворената чанта, напълно неподвижна и с разтворени пръсти. — Сигурен ли си, че това е вярно?

— Изабел може да потвърди.

Тя затвори очи. Усетих как ме изпълва задоволство заради очевидната болка, която й носеше липсата на Грейс, и веднага след това се почувствах отвратително заради това. Родителите на Грейс винаги успяваха да ме накарат да се почувствам като една по-лоша версия на самия себе си. Наведох се смутено, за да вдигна шала, след което й го подадох:

— Ще трябва да се връщам в книжарницата.

— Почакай. Влез вътре за малко. Имаш няколко минутки, нали?

Поколебах се. Тя отговори вместо мен:

— Уф, сигурно си на работа. Ама разбира се, че си на работа. Ти… си излязъл, за да ме догониш на улицата?

Забих поглед в обувките си.

— Изглеждахте така, сякаш не знаете.

— Не знаех.

Госпожа Брисбейн замълча и когато я погледнах, видях, че очите й са затворени и тя потрива брадичка с кранчето на шала си.

— Ужасно е, Сам. Дъщерята на някоя друга майка в момента е мъртва, а аз мога единствено да се радвам от този факт.

— Аз също — промълвих съвсем тихо. — Ако вие сте ужасен човек, значи и аз съм такъв, защото се радвам адски много.

Госпожа Брисбейн ме погледна, най-сетне ме погледна истински, право в очите:

— Предполагам смяташ, че съм лоша майка.

Не казах нищо, защото беше права. Свих рамене, за да смекча малко безмълвното си потвърждение. Това беше най-близкото нещо до лъжа, което можех да докарам.

Тя проследи с поглед една минаваща по улицата кола:

— Ти, разбира се, знаеш, че имахме голям скандал с Грейс, преди тя… да се разболее. Ти беше причината за скандала.

Госпожа Брисбейн извърна очи към мен, за да разбере дали наистина знам. Не казах нищо и тя прие мълчанието ми за утвърдителен отговор.

— Преди да се омъжа, имах много глупави гаджета. Обичах да бъда с момчета. Мразех да бъда сама. Мислех, че Грейс е същата като мен, но тя всъщност не е, нали? Защото вашата връзка е сериозна. Така ли е?

Стоях неподвижно.

— Много сериозна, госпожо Брисбейн.

— Сигурен ли си, че не искаш да влезеш? Малко е трудно да си организираме самосъжалително тържество тук, където всички могат да ни видят.

Замислих се неспокойно за Коул, когото бях оставил в книжарницата. После прехвърлих през главата си хората, които бях видял на тротоара. Две дами, които пиеха кафе. Продавачка с цигара. Една майка с количка. Шансовете Коул да се забърка в някаква неприятност ми се струваха, общо взето, минимални.

— Само за малко — казах най-накрая.

Деветнайсета глава

Коул

Една книжарница не беше точно най-забавното място, на което да бъдеш заточен. Помотах се наоколо няколко минути, преглеждайки разни книги, в които можеше да пише нещо за мен, след което се затътрих по покритите с килим стълби отзад, за да отбележа присъствието си с по-светлите следи, а най-накрая прерових станциите, за да си пусна нещо по-малко лигаво сред принципно лигавите неща, които звучаха по радиото. Мястото носеше миризмата на Сам… или, предполагам, просто си миришеше на книжарница. Миризма на мастило и стара сграда, както и на нещо с по-билков аромат от кафето, но далеч по-безинтересно от марихуаната. От това място просто лъхаше на начетеност и ерудиция. Чувствах се така, сякаш около мен се водят разговори, в които нямам никакво желание да се включа.

Най-накрая си намерих някаква книга за оцеляване в екстремални условия и се настаних в стола на Сам, качвайки краката си върху щанда до касовия апарат, докато разлиствах страниците. Нямаше глава Да бъдеш върколак. Нито пък Възстановяване от наркотична зависимост или Да живееш сам със себе си.

Звънчето над вратата иззвъня, но аз не вдигнах поглед, защото си мислех, че Сам се връща.

— Ох, ти пък какво правиш тук?

Можех лесно да я разпозная по надменността в гласа и аромата на рози в парфюма й дори преди да я видя. Бога ми, беше секси. Устните й изглеждаха така, сякаш имаха шоколадов вкус. Гримът й беше толкова плътен и обемен, все едно беше нанесен с маслени бои, а косата й беше по-дълга от преди — можех да намотая тази искряща като лед руса прелест два пъти около китката си… Не че си представях подобни неща де. Докато вратата се затваряше зад нея, апетитните й устни се разтвориха леко.

— Добре дошли в „Изкривеният рафт“ — казах, повдигайки вежда. — Мога ли да ви помогна с нещо? Секцията ни с книги за самопомощ е наистина впечатляваща.