Завинаги

Намирахме се пред задния вход на „Изкривеният рафт“ книжарничката, която понякога се превръщаше в мой дом. Бях спал лошо заради бурята и снощните новини, така че изобщо не ми се идваше на работа, но нямаше как да отменя смяната си без никакво предизвестие. Трябваше да призная, че завръщането към ежедневната рутина мъничко бе притъпило безпокойството ми. Е, беше рутина, като се изключи присъствието на Коул. Във всеки друг ден бих го оставил вкъщи, когато тръгна за работа, без изобщо да се замисля за това. Днес обаче бях вдигнал очи, докато си събирах нещата, и го бях видял да ме наблюдава безмълвно. Попитах го дали иска да дойде с мен. Все още не съжалявах за това си решение, но от друга страна, утринта беше още млада.

Коул ме гледаше отвисоко, застанал на ниското стълбище и хванал с ръце перилата от двете си страни. Косата му беше в съвършен безпорядък, а слабата сутрешна светлина го караше да изглежда спокоен и обезоръжаващо чаровен. Пълна заблуда.

— Трикото ми? — повторих.

— Да, бе, шибаната ти униформа на супергерой. Сам Рот, върколак през нощта и специалист по продажба на книги през деня. Не ти ли трябва пелерина за тази работа?

— Така си е — отговорих, докато отключвах вратата. — Интересът към литературата е плачевен; човек има нужда от пелерина на супергерой, дори и за да продаде готварска книга. Ти ще отидеш в задната стаичка, ако някой влезе, нали?

— Никой няма да ме разпознае в книжарница. Между другото, това място толкова лайняно ли изглежда отпред, колкото и отзад?

Всички магазини на главната улица споделяха една и съща задна алея, натъпкана с нашарени със спрей контейнери за боклук, бурени с размерите на недорасли палмички и найлонови пликчета, заплели се в основите на стълбищата. Никой не идваше тук, като изключим собствениците и хората от персонала; самият аз харесвах тази отчайваща занемареност, защото нещата вече бяха безнадеждни и не се чувствах гузен, задето не се опитвам да поразчистя.

— Никой от клиентите не вижда това място, така че е без значение дали е хубаво.

— Ясно, нещо като шестата песен от албума.

Коул се ухили на някаква шега, която само той си разбираше.

— Е, какъв е планът, шефе?

Отворих задната врата.

— Планът? Трябва да работя до обяд. Изабел вероятно ще дойде по някое време да ми каже какво е научила снощи. След това може би ще ти метна чувал на главата и ще отидем да хапнем някъде.

В задната стаичка цареше бъркотия от книжа и кашони, които очакваха да бъдат изхвърлени. Аз не бях особен чистник, а Карин — собственичката — имаше някаква мистериозна система за подреждане на документите, в която единствено тя намираше смисъл. Първия път, когато Грейс беше видяла безпорядъка, видимо се бе ужасила. Коул от своя страна просто замислено разглеждаше един макетен нож и пакет с кожени ленти за отбелязване, докато аз включвах осветлението.

— Остави тези неща, където си ги намерил — казах му.

Докато се занимавах с процедурите, свързани с отварянето на книжарницата, Коул се мотаеше около мен с ръце зад гърба, подобно на момченце, на което му е било казано да не чупи нищо. Той изглеждаше ужасно не на място тук, лустросан, агресивен хищник, крачещ сред огрените от слънцето рафтове, които изглеждаха пошли в сравнение с него. Запитах се дали арогантното му излъчване беше съзнателен избор или просто отражение на личността му. Запитах се и как подобна яростна супернова като него би могла да оцелее в Мърси Фолс.

Напрегнатият поглед на Коул, следящ всяко мое движение, ме караше да се чувствам неловко, докато отключвах предната врата, нагласях касовия апарат и включвах музикалната система. Съмнявах се, че той действително би могъл да оцени естетиката на книжарничката, но въпреки това чувствах искрица гордост, докато се оглеждаше наоколо. Бях оставил толкова много от себе си на това място.

Вниманието на Коул беше привлечено от покритите с килим стълби в задната част на помещението.

— Какво има горе? — попита той.

— Поезия и разни специални издания.

Също и спомени за мен и Грейс, които бяха твърде разтърсващи, за да се връщам към тях в момента.

Коул измъкна някакъв женски роман от един рафт, прегледа го набързо и го върна обратно. Бяхме тук едва от пет минути, а него вече не го свърташе на едно място. Погледнах часовника си, за да видя колко остава до момента, в който Карин щеше да дойде, за да ме смени. Изведнъж четирите часа ми се сториха ужасно дълго време. Опитах да си спомня филантропския импулс, който ме беше накарал да взема Коул със себе си.