Завинаги

Когато върна си гласа, дали ще помня кой съм аз?

Докато пеех сбогом, сбогом, сбогом, Коул започна да ми припява, добавяйки гласа си към моя точно както го бях записал в демото. Китарата не беше настроена много добре — шестата струна, както обикновено, правеше проблеми — а двамата не пеехме съвсем вярно, но въпреки това случващото се в момента беше приятно и успокояващо.

Това беше едно самотно, оръфано въже, прехвърлено през пропастта между нас. То не беше достатъчно, за да я премина, но може би стигаше, за да осъзная, че въпросната пропаст не е чак толкова широка, колкото си бях мислил в началото.

В края на песента Коул започна да имитира одобрителните викове на публиката. Внезапно обаче млъкна, погледна ме и приведе глава на една страна. Присви очи, заслушан в нещо.

Тогава и аз ги чух.

Вълците виеха. Далечните им гласове бяха мелодични, несъгласувани за миг, преди отново да запеят в хор. Тази нощ воят им беше неспокоен и прекрасен. Те чакаха, също като нас, нещо, което не можеха да назоват съвсем точно.

Коул продължаваше да ме гледа, така че казах:

— Това е тяхната версия на песента.

— Има нужда да се поработи още върху нея — отвърна ми Коул и сведе очи към китарата ми. — Но никак не е зле.

Седяхме мълчаливо и слушахме вълчия вой, заглушаван на моменти от рева на гръмотевиците. Опитах безуспешно да открия гласа на Грейс сред тях, но чувах единствено гласовете, с които бях израснал. Опитах да си припомня факта, че бях чул истинския й глас по-рано днес. Това, че сега не можех да го разпозная, не значеше нищо.

— На мен лично не ми се става вир-вода — каза Коул.

Намръщих се.

— Време е да се връщаме в укритието — заяви той, плесна с ръце и с ловко движение на пръстите си изчисти невидимото насекомо от дланта си. После се изправи на крака и пъхна палци в задните си джобове, загледан към гората.

— Когато бяхме в Ню Йорк, Виктор…

Той млъкна. Чух, че телефонът в къщата звъни. Отбелязах си наум да го попитам: Какво за Ню Йорк?, но когато влязох вътре, установих, че се обажда Изабел, която ми каза, че вълците са убили някакво момиче и това не е Грейс, но трябва веднага да пусна проклетия телевизор.

Пуснах го и двамата с Коул седнахме на канапето пред него. Той кръстоса ръце, докато превключвах каналите.

Вълците отново бяха в новините. Някога едно момиче беше нападнато от вълци в Мърси Фолс. Репортажът за това беше кратък и спекулативен. Използваната дума беше инцидент.

Сега, десет години по-късно, друго момиче беше мъртво и репортажите не спираха.

Думата вече беше изтребление.

Петнайсета глава

Грейс

Това беше същински кошмар.

Светът край мен беше потънал в непрогледен мрак. Не изпълненият със силуети мрак на стаята ми през нощта, а абсолютния, бездънен мрак на място, където нямаше никаква светлина. Усетих капки по голата си кожа, злостния бич на проливния дъжд. Някъде отпред се чу силен плясък.

Навсякъде край мен чувах дъжда, сипещ се върху гората.

Аз бях човек.

Нямах представа къде се намирам.

Внезапно край мен лумна светлина. Приклекнала и трепереща, имах време само колкото да видя извилата се като змия светкавица през клоните над главата ми, покритите си с кал пръсти, протегнати пред мен, и моравите призраци на дървесните стволове.

После мракът се завърна.

Зачаках. Знаех, че ще последва, но въпреки това не бях подготвена, когато…

Трясъкът на гръмотевицата прозвуча така, сякаш бе дошъл от вътрешността на тялото ми. Беше толкова силен, че притиснах ръце към ушите си и сведох уплашено глава, преди логиката да поеме отново контрол над мислите ми. Това беше гръмотевица. Гръмотевицата не можеше да ме нарани.

Въпреки това ускореният ми пулс блъскаше силно в ушите ми.

Изправих се насред чернотата — беше болезнено тъмно — и обвих ръце около тялото си. Всеки инстинкт в мен крещеше да намеря убежище.

Нова светкавица.

Къс пурпурно небе отвъд черните криви клони и… очи.

Дъхът ми секна.

Наоколо отново се стелеше мрак.

Чернота.

Затворих очи, но дори и отвъд клепачите си можех да видя избледняващия образ: голямо животно на няколко ярда от мен. Гледаше ме с немигащите си очи.

Косъмчетата по ръцете ми започнаха да настръхват в бавно, мълчаливо предупреждение за опасност. Внезапно всичко, за което можех да мисля, беше онази вечер, когато бях на единайсет. Седях върху люлката в задния двор и четях книга. Вдигнах поглед и видях вперените в мен очи… и после бях смъкната от люлката и повлечена към гората.

Оглушителна гръмотевица.

Напрегнах се, за да чуя приближаващите се стъпки.

Нова светкавица освети света край мен. Две секунди светлина, в които ги видях. Безцветните очи, отразили светкавицата. Вълк. На три метра от мен.

Това беше Шелби.

Светът потъна в мрак.

Аз се затичах.

Шестнайсета глава

Сам

Събудих се.

Примигнах изненадан от това колко беше светла стаята ми посред нощ. Мислите ми започнаха бавно да се възвръщат и аз си спомних, че съм оставил лампата включена, защото не вярвах, че ще успея да заспя.