Завинаги

Той ми подаде хартиена кърпичка — доста странен подарък, който ме върна в настоящето. Бек я размаха пред мен.

— Сам. Лицето ти.

Докоснах бузите си, които в момента не бяха мокри, но носеха лепкавия спомен от стичалите се по тях сълзи.

— Ама аз не плача — казах му.

— Знам, че не плачеш.

Докато притисках кърпичката към бузата си, Бек заговори отново:

— Мога ли да ти кажа нещо? В главата ти има много празни кашони, Сам.

Погледнах го неразбиращо, но думите му отново бяха достатъчно странни, за да задържат вниманието ми.

— Там вътре има много празни кашони и ти можеш да слагаш разни неща в тях.

Той ми подаде нова кърпичка за другата буза.

На този етап все още нямах пълно доверие на Бек. Помня как си помислих, че той си прави с мен някаква много груба шега, която не схващам. Попитах предпазливо:

— Какви неща?

— Тъжни неща. Имаш ли много тъжни неща в главата си?

— Не — заявих.

Бек засмука долната си устна, след което бавно я отпусна.

— Е, аз пък имам.

Това вече беше изненадващо. Не го попитах нищо, но се приведох към него.

— И тези неща ме карат да плача — продължи Бек. — Някога ме караха да плача по цял ден.

Помня как си помислих, че най-вероятно ме лъже. Не можех да си представя Бек да плаче. Той беше твърд като камара. Дори и тогава, облегнал ръка на пода пред мен, изглеждаше уравновесен, уверен в себе си, непоклатим.

— Не ми ли вярваш? Можеш да попиташ Улрик, защото именно на него му се налагаше да се оправя с мен по онова време — каза Бек. — Знаеш ли какво направих с онези тъжни неща? Прибрах ги в кашони. Прибрах в кашоните всичките тъжни неща от главата си, след което ги затворих, залепих ги с тиксо, подредих ги в ъгъла и метнах одеяло отгоре им.

— Мозъчно тиксо? — предположих с лека усмивка. В крайна сметка тогава бях на осем.

Бек се усмихна. Това беше странна, някак интимна усмивка и по онова време не можах да разбера какво се крие зад нея. Сега вече знаех, че тя изразяваше облекчение, задето бе успял да ме накара да се пошегувам, колкото и жалка да беше шегата ми.

— Да, мозъчно тиксо. Одеялото също беше мозъчно. Сега вече не ми се налага да виждам тъжните неща. Понякога, ако поискам, предполагам, че мога да отворя онези кашони, но през повечето време просто ги оставям там, добре запечатани.

— Как точно използваш мозъчното тиксо?

— Първо трябва да си го представиш. Да си представиш как вкарваш тъжните неща в кашоните и след това как ги залепваш с мозъчното тиксо. После трябва да си представиш как ги избутваш в ъгъла на мозъка си, където нормалните ти мисли няма да се препъват в тях. Най-накрая ще трябва да метнеш одеялото върху тях. Имаш ли тъжни неща, Сам?

Ясно можех да видя прашния ъгъл на мозъка си, където стояха кашоните. Всичките бяха огромни, достатъчно високи, за да си построиш къща от тях. Имаше и няколко ролки с мозъчно тиксо. Край тях лежаха бръснарски ножчета, които ме очакваха, ако трябва да отворя отново кашоните. Или собствената си плът.

— Мама — прошепнах.

Вече не гледах към Бек, но с периферното си зрение забелязах как той преглъща.

— Какво още? — попита толкова тихо, че да го чуя само аз.

— Водата — добавих. Затворих очи. Образите бяха изплували пред очите ми ясни и отчетливи и трябваше да положа усилия, за да произнеса следващата дума. — Моите…

Докоснах белезите си.

Бек колебливо се протегна към мен и когато не се отдръпнах, той ме прегърна, а аз положих глава на гърдите му, чувствайки се мъничък, осемгодишен и съсипан.

— Самият аз — добавих.

Бек замълча за момент, без да спира да ме прегръща. Очите ми бяха затворени и имах чувството, че ударите на сърцето му, които чувах през дебелия му вълнен пуловер, бяха единственото нещо на света. После той каза:

— Сложи всичко в тези кашони, Сам, но не и себе си. Теб искаме да те запазим. Обещай ми, че ще останеш тук навън. При нас.

Двамата останахме така дълго време, а когато най-накрая се изправихме, всичките тъжни неща бяха в кашоните, а Бек беше моят баща.

Сега, много години по-късно, аз излязох навън, легнах върху големия древен пън в двора и се загледах в звездното небе. После затворих очи и бавно прибрах тревогите си в кашони, една по една, след което залепих картонените капаци. Прибрах саморазрушителното поведение на Коул, Том Кълпепър, дори и гласа на Изабел, защото в момента не можех да го понеса.

С всеки следващ кашон усещах как ме изпълва лекота, как гърдите ми се отпускат и вече мога да дишам свободно.

Единственото нещо, което не можах да се накарам да прибера, беше мъката ми по Грейс. Нея си запазих. Нея си бях заслужил.

След това просто останах да лежа върху пъна.

Утре бях на работа, така че трябваше да поспя, но знаех какво ще стане, ако се кача в стаята си: всеки път, щом затворех очи, краката ме заболяваха, сякаш бях тичал, клепачите ми започваха да трептят, нетърпеливи да се отворят, а аз внезапно си спомнях за разни имена, които трябваше да добавя в телефона си или си мислех как вече е крайно време да вкарам в сушилника прането, което стоеше в пералнята от една седмица.

Също така си мислех как непременно трябва да поговоря с Коул.