Завинаги

Диаметърът на пъна беше достатъчно голям, така че краката ми се подаваха съвсем малко от края му; дървото, или по-точно двете дървета, които бяха израснали заедно, трябва да са били наистина огромни. По пъна имаше черни петна, защото Бек и Улрик го бяха използвали като място за изстрелване на фойерверки. Като малък бях броил кръговете на дънера. Това дърво беше живяло по-дълго от всеки от нас.

Над мен звездите искряха, увлечени във вечния си кръговрат, подобно на сложно украшение, създадено от великани. Те ме теглеха към себе си, в мрака на космоса и спомените. Докато лежах, си спомних как много отдавна, в един друг живот, бях нападнат от вълците. В един миг бях самотен, онази сутрин, подобно на целия ми живот, се разгръщаше пред мен като филмова лента, в която всеки кадър бе съвсем мъничко по-различен от предишния. Чудото на неусетните, недоловими метаморфози. А в следващия миг се бяха появили вълците.

Въздъхнах. Над мен сателитите и самолетите се плъзгаха с лекота сред звездите; група облаци, понесли светкавици в утробите си, бавно се придвижваха от северозапад. Умът ми прескачаше неспокойно от настоящето — древния пън, чиито ръбове усещах под гърба си, към миналото — раницата ми, притисната под мен, докато вълците блъскаха тялото ми към оставените от снегорина преспи. Майка ми ме беше екипирала със синьо зимно палтенце на бели ивици и ръкавици, които бяха твърде пухкави, за да движа свободно пръстите си.

В спомените си така и не можех да чуя собствения си глас. Можех само да видя как устните ми се движат, как малките ръчички на моето седемгодишно аз бият вълците по муцуните. Виждах себе си някъде отстрани, синьо-бяло палтенце, приклещено под голям черен вълк. Под разкрачените му лапи дрехата изглеждаше илюзорна и празна, сякаш вече бях изчезнал, оставяйки живота като човек зад гърба си.

— Я чуй това, Ринго.

Рязко отворих очи. Трябваха ми няколко секунди, за да фокусирам погледа си върху Коул, седнал до мен на пъна с кръстосани крака. Той беше черен силует на фона на сивкавото небе и държеше китарата ми внимателно, все едно бе покрита с шипове.

Изсвири един акорд в ре мажор, при това доста зле, и запя с ниския си дрезгав глас:

— Влюбих се в нея през лятото… — последва несръчна смяна на акорда и Коул натърти мелодраматично следващите думи — … в моето прекрасно лятно момиче.

Усетих как ушите ми пламват, когато разпознах собствените си стихове.

— Намерих диска с твоите записи.

Коул остана загледан за дълго време в грифа на китарата, преди да премести надолу пръстите си върху друго прагче. Видях, че е поставил грешно всичките си пръсти, така че звуците, които изтръгваше от инструмента, бяха груби и не особено мелодични. Той изсумтя разочаровано и вдигна очи към мен.

— Докато ровех из колата ти.

Аз само поклатих глава.

— Тя циври здраво, моето прекрасно, циврещо момиче — добави Коул, придружавайки думите си с нов жужащ акорд. После каза свойски: — Знаеш ли, Ринго, мисля, че щях да бъда същият като теб, ако бях кърмен с лате макиато от циците на майка си и разни върколаци ми бяха чели викторианска поезия за лека нощ.

Явно забелязал изражението ми, той въздъхна.

— Уф, само не се вкисвай.

— Не съм вкиснат. Пак ли си пил?

— Смятам, че вече съм изпил всичкия наличен алкохол в къщата. Така че — не.

— Защо си бил в колата ми?

— Ами защото ти не беше вътре.

Той изсвири отново същия акорд.

— Направо ти се набива в главата тази мелодия, не мислиш ли? Бих искал да прекарам лятото с моето прекрасно лятно момиче, но не съм достатъчно мъжествен за моята грозна лятна катеричка…

Загледах се в някакъв самолет, който пълзеше по небосклона с примигващи светлини. Още помнех как написах тази песен в лятото, преди да срещна Грейс наистина. Всъщност тя просто изскочи в главата ми и аз бързо се приведох над китарата си, приседнал в края на леглото, опитвайки да напасна акордите към стиховете, преди мелодията да си е отишла. После я пях под душа, за да съм сигурен, че ще я запомня. Тананиках си я, докато сгъвах прането си на долния етаж, защото не исках Бек да ме чуе как пея за някакво момиче. Междувременно желаех невъзможното, желаех това, което всички ние желаехме: да надживеем лятото.

Коул прекъсна небрежното си пеене и отбеляза:

— Разбира се, харесвам повече тази песен с минорния акорд, но не мога да го докарам.

Той раздвижи пръсти и китарата изжужа възмутено.

— Тази китара се подчинява единствено на своя повелител — заявих.

— Така си е — съгласи се Коул. — Само дето Грейс не е тук.

Той ми се ухили, след което изсвири същия акорд в ре мажор.

— Този е единственият, който мога да свиря. Виж ме само. Десет години ходене на уроци по пиано, Ринго, но сложиш ли китара в ръцете ми, се превръщам в точещо лиги бебе.