Завинаги

— Не исках да съсипя нещо хубаво, в случай че се трансформирам — обясних, стрелвайки я с поглед. Бях ужасно щастлива да я видя. Всеки друг от приятелите ми най-вероятно би ме прегърнал, след като не сме се виждали от толкова много време. Само дето не смятах, че Изабел прегръща, когото и да било, при каквито и да е обстоятелства. Усетих как нещо в стомаха ми се усуква — ясно предупреждение, че може и да не остана Грейс за толкова дълго, колкото се надявах. — Баща ти ли е застрелял всичките тези животни? — попитах.

Изабел се намръщи:

— Не всичките. Предполагам, че някои от тях е отегчил до смърт с тирадите си.

Изминахме няколко фута и аз се спрях пред препариран вълк със стъклени очи. Очаквах, че в мен ще се надигне ужас, но нищо подобно не се случи. Малките кръгли прозорци пропускаха тесни снопове светлина, които падаха върху лапите на вълка. Беше проскубан, изсъхнал и прашен, изглеждаше така, сякаш никога не е бил жив. Очите му бяха направени в някоя фабрика и не можеха да ми кажат кой точно е бил този вълк като звяр или като човек.

— От Канада е — обади се Изабел. — Попитах го. Не е някой от вълците в Мърси Фолс, така че не е нужно да го зяпаш.

Не бях сигурна дали трябва да му вярвам.

— Липсва ли ти Калифорния? — попитах. — И Изабел Д.

— Аха — отвърна Изабел, след което смени темата. — Обади ли се на Сам?

— Не можах да се свържа с него.

Телефонът му се беше включил директно на гласова поща най-вероятно пак беше забравил да го зареди и батерията му беше паднала. Пробвах да не позволя на разочарованието да се изпише върху лицето ми. Изабел не би ме разбрала, пък и в момента нямах по-голямо желание да споделям мъката си с нея от това, което демонстрираше самата тя.

— И аз не можах — кимна тя. — Оставих му съобщение в работата.

— Благодаря ти — казах. Истината обаче беше, че не вярвах да се задържа още много в собственото си тяло. Напоследък се трансформирах в човек за по-дълго време и на разни неприятно отдалечени от цивилизацията места, но въпреки това все още не оставах в човешката си форма за повече от час. Понякога дори не успявах да остана човек толкова, че да може доскоро вълчият ми мозък да регистрира промяната във формата ми. Нямах представа колко време беше минало. Всичките тези дни, които безмълвно отминаваха край мен…

Погалих муцуната на вълка. Беше прашна и твърда, все едно докосвах лавица. Искаше ми се да съм в къщата на Бек и да спя в леглото на Сам. Или дори в собствения си дом, където да се подготвям за последния си месец в училище. Заплахата от скорошна трансформация обаче караше всичките ми останали притеснения да изглеждат незначителни.

— Грейс — обади се Изабел. — Баща ми се опитва да накара един свой приятел от Конгреса да му помогне да извади вълците от списъка със защитените видове. Иска да докара хеликоптери и да ги избие от въздуха.

Стомахът ми започна да се извива отново. Направих няколко крачки по разкошния дървен под и се приближих до следващото животно — изумително голям заек, замръзнал завинаги насред скока си. Между задните му крака имаше паяжина. Том Кълпепър… нужно ли беше да продължава с манията си да преследва вълците? Нямаше ли да спре най-накрая? Знаех, че няма. Той не възприемаше тази си мания като отмъщение, а като предотвратяване на бъдещи инциденти. Беше рицар на правдата, размахал меча си, за да не последват и други невинни хора съдбата на собствения му син. Ако наистина, ама наистина се постараех, бях способна да видя нещата от неговата гледна точка и за две секунди да спра да го възприемам като чудовище. Заради Изабел.

— Същата си като Сам! — отсече Изабел. — Изобщо не изглеждаш притеснена. Не ми ли вярваш?

— Вярвам ти — казах тихо. Погледнах към отраженията ни в блестящото дърво. Беше забележително приятно да видя мътните, размазани очертания на човешкото си тяло. Внезапно усетих как ме изпълва носталгия по любимите ми дънки. Въздъхнах. — Просто съм малко уморена от всичко това. В момента имам твърде много проблеми на главата, за да се занимавам и с този.

— Да, ама някой трябва да се занимае с него. Независимо дали ти харесва или не. А Сам е по-лишен от усещане за практичност дори и от… — Изабел се запъна, очевидно неспособна да се сети за нещо, по-зареяно в облаците от Сам.

— Знам, че трябва да се заемем с проблема — казах уморено. Неприятното усещане в стомаха ми отново напомни за себе си. — Това, което трябва да направим, е да ги преместим, но точно в момента не мога да измисля как точно ще стане това.

— Да ги преместим?

Приближих се бавно до следващото животно. Беше някакъв вид гъска, която тичаше с разперени криле. Може би идеята беше, че в момента се приземява. Падащата косо следобедна светлина си играеше със зрението ми и черното око на гъската изглеждаше така, сякаш мъртвата птица ми намига.

— Очевидно е, че трябва да ги отведем далеч от баща ти. Той няма да спре. Все някъде трябва да има по-безопасно място.

Изабел се разсмя. Кратък смях, напомнящ на изсъскване.