Завинаги

— Мислех, че сме страхотни, двамата с Луис. Веднага щом Грейс пожела да бъде по-самостоятелна, ние й позволихме. Няма да те лъжа — бях наистина щастлива да получа обратно социалния си живот. Но тя се справяше отлично. Всички останали разказваха как децата им се забъркват в неприятности или изкарват лоши оценки в училище. Ако Грейс беше поела по лош път, ние щяхме да се променим.

Не звучеше като изповед. Звучеше като изявление на творец за пред медиите. Старателно дестилиран конфликт с добре подбрани думи, които да провокират съответните реакции. Не погледнах към Ейми. Продължавах да наблюдавам гърба на Грейс от картината, когато казах:

— Вие сте я оставили да се оправя съвсем сама с живота.

Последва мълчание. Може би не беше очаквала от мен да кажа каквото и да било. Или пък не беше очаквала да й се противопоставя.

— Това не е вярно — отвърна ми най-накрая.

— Вярвам на това, което самата тя ми е казвала. Виждал съм я да плаче заради вас. Тези сълзи бяха истински. Грейс не е някоя лигла, която обича да драматизира.

— Тя никога не е искала нещо повече.

Сега вече погледнах към Ейми — пронизах я с жълтите си очи. Знаех, че това я кара да се чувства неудобно; очите ми караха всички да се чувстват неудобно.

— Сериозно?

Тя издържа на погледа ми няколко секунди, след което извърна очи. Помислих си, че най-вероятно вече й се иска да ме бе зарязала на тротоара отпред.

Когато отново погледна към мен обаче, видях, че бузите й са мокри, а носът й беше започнал да се зачервява.

— Хубаво, Сам. Няма да се лъжем, нали така? Знам, че понякога съм се държала егоистично. Понякога съм виждала това, което съм искала да видя. Този проблем обаче е двустранен, Сам… Грейс също не беше най-любвеобилната дъщеря на света.

Обърна се, за да избърше носа си в ръкава на блузата.

— Обичате ли я? — попитах.

Тя положи буза върху рамото си.

— Повече, отколкото тя обича мен.

Замълчах. Не знаех колко точно Грейс обича родителите си. Искаше ми се в момента да бъда с нея, а не тук, в това студио, без да имам никаква представа какво да кажа.

Ейми отиде до близката тоалетна. Чух я как си издуха шумно носа, преди да се върне. Спря на няколко крачки от мен, бършейки се с хартиена кърпичка. Имаше онова странно изражение, което хората придобиват, когато се канят да кажат нещо по-сериозно, отколкото са свикнали.

— А ти обичаш ли я? — попита ме тя.

Усетих как ушите ми пламнаха, въпреки че не се срамувах от чувствата си.

— Аз съм тук — отбелязах.

Тя прехапа долната си устна и кимна, забила поглед в пода. После, все така без да ме поглежда, попита:

— Къде е тя?

Не помръднах.

Последва дълго мълчание, след което Ейми вдигна очи към мен:

— Луис мисли, че си я убил.

Не почувствах нищо. Все още не. В този момент чувствата все още бяха просто думи.

— Заради миналото ти — продължи тя. — Той казва, че си прекалено мълчалив и странен и че твоите родители са прецакали психиката ти. Че няма начин да не си откачил след това, което си преживял, и си я убил, когато той ти е забранил да я виждаш повече.

Ръцете ми искаха да се свият в юмруци, но си помислих, че това не би изглеждало добре в настоящия момент, така че се насилих да ги задържа отпуснати. Чувствах ги като мъртво тегло от двете ми страни, изтръпнали израстъци, които не принадлежаха към тялото ми. Междувременно Ейми ме наблюдаваше и преценяваше реакцията ми.

Знаех, че искаше от мен думи, но нямах такива, които бих искал да произнеса. Просто поклатих глава.

Тя ми се усмихна тъжно:

— Аз не мисля, че си го направил. Но все пак… къде е тя, Сам? Безпокойството бавно започна да се надига в мен. Не знаех дали причината беше в този разговор, в миризмата на бои, от която ми се замайваше главата, или във факта, че бях оставил Коул сам в книжарницата.

— Нямам представа — казах искрено.

Майката на Грейс докосна ръката ми.

— Ако я откриеш преди нас, кажи й, че я обичам.

Помислих си за Грейс и за онази захвърлена празна рокля, която държах в ръка. Грейс бе някъде далеч оттук, недостижима сред горския пущинак.

— Обичате я безусловно, без значение какво се е случило? — попитах, въпреки че не вярвах тя да е способна да отговори по начин, който да ме убеди напълно. Отдръпнах ръцете си една от друга; осъзнах, че бях потривал с палец белега върху едната си китка.

— Безусловно — отвърна твърдо Ейми.

А аз не й повярвах.

Двайсет и първа глава

Изабел

Проблемът с Коул Сейнт Клеър беше, че човек можеше да повярва на всичко, което каже, но същевременно с това просто не биваше да му се има доверие. Той беше толкова самоуверен, че не бе трудно да повярваш в способността му да постигне невъзможното. Наред с това, обаче, беше направо изумителен задник, така че не би следвало да се вярва на нито една негова думичка.

Проблемът беше, че аз исках да му повярвам.