Завинаги

— Шелби предпочита да бъде вълк. Тя… имала е лошо детство и не е съвсем наред с главата.

Веднага щом произнесох тези думи, ги намразих, защото те съвпадаха с това, което майката на Грейс беше казала за мен днес.

Коул изсумтя:

— Бек ги обича точно такива.

Той се обърна и тръгна, следвайки миризмата, която Шелби беше оставила след себе си, и след няколко секунди аз го последвах, въпреки че вече се бях изгубил сред мислите си.

Спомних си как Бек доведе Шелби у дома. Каза на всички ни да й дадем време, да й дадем пространство, да й дадем нещо, от което тя се нуждаеше, но ние не можехме да й го предложим. Бяха изминали месеци, когато в един топъл ден също като днешния Бек ми беше казал: Ще отидеш ли да видиш какво прави Шелби? Изобщо не мислеше, че тя прави нещо нередно, в противен случай самият той щеше да отиде.

Открих я навън коленичила край алеята за коли. Тя се сепна, когато ме чу да се приближавам, но щом видя, че съм аз, просто се извърна равнодушно. За нея бях като въздуха: нито добър, нито лош. Просто бях там. Не реагира, когато се приближих до мястото, където беше коленичила. Бяло-русата й коса скриваше лицето й.

Държеше молив в ръка и използваше върха му, за да придърпва намотани вътрешности. Приличаха на червеи. Сред тях имаше някакъв малък, металически зелен и мазен орган. В другия край на червата, на няколко сантиметра от молива, по гръб лежеше гърчещ се скорец, който махаше с крачета във въздуха. Птичката се преобърна на една страна, притеглена към молива на Шелби от собствените си вътрешности.

— Това им причиняваме, когато ги ядем — беше казала Шелби.

Помня как просто стоях там и се опитвах да доловя следа от някаква емоция в гласа й. Тя посочи към разкъсания гръден кош на птичката с молива, който държеше в другата си ръка. Помня, че беше един от моите, взет от моята стая. От комплекта ми с логото на Батман. Току-що подострен. Мисълта, че тя е била в моята стая, ми се видя далеч по-истинска и ужасяваща от измъчваната животинка, която приритваше насред прахоляка.

— Ти ли направи това? — попитах. Знаех, че тя го е направила.

Шелби продължи, все едно не бях казал нищо:

— Ето тук е мозъкът. Окото на щрауса е по-голямо от мозъка му.

Тя докосна с острия връх на молива блестящата черна повърхност на окото и нещо в мен се присви и напрегна. Скорецът лежеше съвършено неподвижно, биенето на сърцето му се виждаше ясно заради оголените вътрешности.

— Не… — промълвих.

Шелби натисна надолу и моят молив на Батман проби окото на скореца. Усмихна се; отнесена усмивка, в която нямаше и помен от веселие. Погледът й се насочи към мен, въпреки че тя не обърна глава.

Аз просто стоях там, а сърцето препускаше в гърдите ми, сякаш сам бях нейната жертва. Дъхът ми беше хриплив. Местех очи от Шелби към скореца, черно, бяло и червено. В онзи момент ми бе трудно да си спомня какво точно представляваше щастието.

Никога не казах на Бек за това, което бях видял.

Бях пленник на собствения си срам. Не я бях спрял. Това беше моят молив. В своето покаяние никога не забравих онази картина. Носех я със себе си и тя беше хиляди пъти по-тежка от тялото на онази малка птичка.

И кой зъл звяр, дочакал своя час,

пълзи към Витлеем да се роди?8

Искаше ми се Шелби да беше мъртва. Искаше ми се тази миризма, която двамата с Коул следвахме, да бе просто нейният призрак, реликва, наместо обещание. Някога всичко, което бих й пожелал, беше просто да се махне от тази гора в търсене на някоя друга глутница, но този Сам вече го нямаше. Сега аз се надявах Шелби да е на място, от което никога не би могла да се върне.

Само дето нейната миризма, увиснала във въздуха сред мокрите храсти, беше твърде силна. Тя беше жива. Тя беше минала оттук. Съвсем наскоро.

Спрях и се заслушах:

— Коул.

Той незабавно се закова на място, доловил предупредителната нотка в гласа ми. За миг не долових нищо. Единствено натрапчивата жива миризма на гората, която се разбуждаше под досега на топлината. Крясъците на птиците по дърветата. Далечният лай на куче, който напомняше за тиролска песен. Тогава го чух отново — едва доловимото отчаяно скимтене на вълк, изпаднал в беда. Ако не бяхме спрели, звукът от стъпките ни щеше да го заглуши.

— Това някой от твоите капани ли е? — попитах тихо.

Коул поклати глава.

Звукът се чу отново. Усетих как ме пронизва лошо предчувствие. Не мислех, че това е Шелби.

Вдигнах пръст пред устните си, а Коул леко кимна, за да покаже, че ме е разбрал. Ако там имаше ранено животно, не искахме да го подплашим, преди да успеем да му помогнем.

Внезапно самите ние се бяхме оказали вълци в човешки кожи — безшумни и бдителни. Също както когато ловувах, крачките ми бяха дълги и леки, стъпалата ми едва докосваха земята. Не бях положил съзнателни усилия, за да си припомня как да се промъквам, това ми умение просто се беше разбудило. Всичко, което бях сторил, беше да отхвърля булото на човешкото и там, под него, ме очакваше скритият в мен звяр, очакващ да излезе на повърхността.