Завинаги

Цялото ми съзнание бе окупирано от една-единствена мисъл: Тя ще умре, преди да я открия. Ще умре на сантиметри от пръстите ми, докато дробовете и се пълнят с кал и вода. А аз ще изживявам този момент отново и отново, до края на живота си.

Тогава, най-накрая, пръстите ми докоснаха нещо по-материално; усетих под върховете им мократа й козина. Мушнах ръце под Грейс, за да извадя главата й над повърхността.

Нямаше смисъл да се страхувам от ухапване. В ръцете ми тялото й беше отпуснато, леко заради водата наоколо, жалко и съкрушено. Тя беше голем10 от клонки и кал, студена като труп, заради часовете, прекарани тук. Кафявата вода забълбука край ноздрите й.

Ръцете ми не спираха да треперят. Притиснах чело към калната й муцуна, но тя дори не помръдна. Усещах ребрата й до гърдите й. Диханията й бяха влажни и хрипливи, от ноздрите й се стичаше вода.

— Грейс — прошепнах. — Нашата приказка няма да свърши така.

Умът ми беше плетеница от идеи и планове — ако можех да я извадя от водата, ако можех да я стопля, ако й намерех опора, за да събере отново сили, ако Коул донесеше стълба — но не бях способен да се концентрирам върху нито един от тях. Докато държах муцуната й над течната кал край нас, аз тръгнах бавно напред, търсейки с крака това, върху което тя бе успяла да стъпи по-рано.

Погледнах към ръба на ямата. Коул беше изчезнал.

Нямах представа какво трябва да изпитам.

Най-накрая открих един хлъзгав дебел корен, който можеше да издържи тежестта ми, и се облегнах на стената, държейки вълчето тяло на Грейс в ръцете си. Притиснах я към себе си, докато не усетих нейния странен, бърз сърдечен ритъм до гърдите си. Тя трепереше, но не знаех дали става дума за страх или изтощение. Също така не знаех как щях да се измъкна от тук.

Знаех обаче едно нещо: никога нямаше да я пусна.

Двайсет и трета глава

Коул

За да бягаш като вълк, не се изискват никакви усилия. Всяко мускулче е създадено за тази цел. Всички части от вълчето тяло работят заедно с една-едничка идея — непрестанно движение — а представата за потенциална умора в някакъв неясен бъдещ момент с чужда за вълчето съзнание. Вълкът тича така, сякаш никога няма да спре, докато в някакъв момент не дойде необходимостта да спре.

Чувствах се непохватен и бавен в човешкото си тяло. Краката ми бяха безполезни в цялата тази кал, а по грайферите на обувките ми се събираха толкова много боклуци, че трябваше да спирам и да ги почиствам, преди да продължа. Докато стигна до целта си — колибата на глутницата — бях останал без дъх, а коленете ме боляха от тичането по нанагорнището. Аз обаче нямах време да спирам. Вече имах смътна идея какво точно трябва да взема, освен ако междувременно не ми хрумнеше нещо по-добро. Бутнах вратата и надникнах вътре. Всичките тези неща, които преди ми бяха изглеждали безкрайно практични, сега ми се виждаха безполезни и претенциозни. Пластмасови контейнери с дрехи. Кашони с храна. Бутилирана вода. Телевизор. Одеяла.

Отворих капака на контейнера с надпис „Припаси“ в търсене на това, от което имах нужда: някакъв кабел, въже, дори намотан на кълбо питон, ако се наложеше. Нещо, което можех да завържа около контейнера, превръщайки го в асансьор за вълци. Тук обаче нямаше нищо такова. Мястото приличаше на детска градина за малолетни върколаци. Закусчици и завивчици за спинкане.

Изпсувах в празното помещение.

Може би щеше да е по-добре да бях рискувал с допълнителното забавяне, за да отида до къщата за стълба.

Замислих се за Сам, който трепереше от студ в онази яма, притиснал Грейс в обятията си.

В главата ми внезапно проблесна спомена за вкочаненото тяло на Виктор в дупката, докато пръстта се сипе върху него. Съзнанието ми просто си играеше с мен, при това лъжеше, защото Виктор беше завит в одеяло, когато го погребвахме. Въпреки това, този кошмарен образ ми беше предостатъчен. Нямах намерение да погреба още един вълк със Сам. Особено ако този вълк беше Грейс.

Това, което бях започнал да осъзнавам за връзката на Сам и Грейс, беше, че Сам бе неспособен да функционира без нея. Това беше любов от онзи специален тип, който работи единствено при условие че двамата винаги са заедно и дават всичко един за друг. Ако едната половина от уравнението си тръгне, умре или изгуби дори частица от своята пълна отдаденост, това ще се превърне в най-трагичната и покъртителна история на света, смехотворна в своята абсурдност. Без Грейс Сам беше като виц, от който бе премахнато всичко смешно.

Мисли, Коул. Какъв е логичният отговор?

Гласът на баща ми.

Затворих очи и си представих краищата на ямата, Грейс, Сам и самия себе си, седящ горе. Беше просто. Понякога най-простото решение беше и най-доброто.