Завинаги

Земята под краката ми беше мокра, глинеста и песъчлива. Докато се спусках по един полегат склон с разперени ръце, за да пазя равновесие, обувките ми се подхлъзнаха, оставяйки след себе си безформени следи. Спрях. Заслушах се. Чух как въздухът излиза със свистене от гърдите на Коул, докато се опитваше да балансира зад мен. После скимтенето на вълка се чу отново. Отчаянието в този звук накара нещо дълбоко в мен да се скъса. Промъкнах се по-близо.

Сърцето блъскаше силно в ушите ми.

Колкото повече се приближавах, толкова по-ясно усещах, че нещо не е наред. Освен скимтенето на вълка чувах и звук от плискане на вода, в което нямаше никаква логика. През тази долчинка не течеше река, а бяхме доста далеч от езерото. Въпреки това продължавах да ги чувам: плясъци.

Някаква птичка запя силно над главите ни, а вятърът повдигна листата наоколо, показвайки ми бледата им долна страна. Коул бе отправил очи в моята посока, но всъщност гледаше през мен; ослушваше се. Косата му беше по-дълга, отколкото когато се бяхме срещнали за първи път, а кожата му бе изгубила нездравата си бледост. Най-странното беше, че изглеждаше така, сякаш мястото му бе тук, сред горите, напрегнат и бдителен. Бризът завихри край нас облак бели цветчета, въпреки че никъде наоколо не се виждаше цъфтящо дърво. Това бе един съвсем обикновен, прекрасен пролетен ден, но дъхът ми беше неравномерен, а в главата ми се бе загнездила мисълта: ще помня този ден до края на живота си.

Внезапно усетих с кристална яснота как се давя. Вода, ледена и мътна, се затваряше над главата ми, изпълваше ноздрите, стягаше дробовете ми в неумолимата си хватка.

Това беше фрагмент от спомен, който нямаше нищо общо с настоящата ситуация. Вълците разговарят по този начин.

Тогава разбрах къде беше вълкът. Зарязах тихото промъкваме и изминах бързо последните няколко метра.

— Сам! — извика Коул.

Успях да спра в последния момент. Под краката ми се отрони парче пръст, което пропадна с плясък. Отдръпнах се на безопасно разстояние и погледнах надолу.

Покритата с почернели листа пръст под краката ми имаше странен, почти нереален жълт цвят. Намирах се на ръба на яма, която се беше образувала съвсем наскоро, ако съдех по прясно оголените корени на дърветата, които се подаваха от стените й. Краищата й бяха назъбени там, където почвата беше поддала; проливните дъждове явно бяха дошли в повече за тавана на някоя подземна пещера. Така оформилият се трап беше два, три или може би дори пет метра дълбок. Трудно бе да се прецени. Дъното беше покрито с нещо като жълто-оранжева вода или пък кал, достатъчни плътна, за да полепне по страните на дупката, но и достатъчно рядка, за да се удавиш в нея.

Във водата плуваше вълк, чиято козина беше омазана с кал и стърчеше във всички посоки. Той вече не скимтеше, само се носеше над водата. Дори не гребеше с лапи. Беше твърде мръсен, за да видя цвета му и да разпозная коя е.

— Жив ли си? — прошепнах.

При звука на гласа ми вълкът пририта конвулсивно и вдигна муцуна към мен.

Грейс.

Бях като радио, включено на всички възможни станции. В главата ми едновременно нахлуха толкова много мисли, че нито една от тях нямаше смисъл.

Сега вече можех да видя доказателства за опитите й да се измъкне: бразди от нокти в стените малко над линията на водата, парчета пръст, изронени от едната страна на ямата, следи от тяло, което се беше изпързаляло надолу. Тя бе прекарала вътре доста време и можех да видя, че вече е уморена от борбата за живота си. Виждах също, че очите й са изпълнени с тъга и разбиране. Ако не беше студената вода край нея, която да задържа тялото й във вълчата му форма, Грейс най-вероятно щеше да бъде човек.

Това правеше нещата още по-лоши.

Застаналият до мен Коул си пое дълбоко дъх, преди да проговори:

— Нещо, по което да се изкачи? Нещо, което поне…

Той така и не довърши, защото аз вече обикалях край ямата в търсене на нещо, което би могло да ни помогне. Друг беше въпросът, че не се сещах какво мога да сторя, докато Грейс бе във вълчата си форма. Водата беше най-малко на метър и половина под мен и дори да откриех нещо достатъчно дълго, което да спусна в ямата — може би нещо от колибата — тя трябваше да може да ходи по него, след като нямаше как да се покатери. А дори и да откриех подходящия предмет, как щях да я накарам да тръгне по него? Ако Грейс разполагаше със своите ръце и пръсти, измъкването от ямата пак щеше да бъде сложно, но поне нямаше да е невъзможно.

— Безполезно е — въздъхна Коул, подритвайки някакъв клон. Единствените дървета край дупката бяха няколко загниващи бора, повалени от бурята или старостта, нищо, което можеше да свърши работа. — Дали в къщата няма нещо подходящо?

— Има стълба — казах. Само дето за да отида до там и да се върна, щеше да ми трябва най-малко половин час. Не мислех, че разполагам с толкова време. Тук, в сянката на дърветата, беше студено, а долу във водата сигурно беше още по-мразовито. Колко ниска трябваше да бъде температурата, за да изпаднеш в хипотермия9?