Завинаги

Приклекнах край ръба на ямата, обзет от отчаяние. Същото кошмарно чувство, което бях изпитал, когато видях Коул да се гърчи на пода в гостната, бавно ме изпълваше с отровата си.

Грейс се беше добрала до ръба на ямата, намиращ се най-близо до мен, и аз наблюдавах отчаяните й опити да се покатери нагоре с треперещите си от умора крака. Не успя да се измъкне дори на сантиметър над водата, когато лапите й се хлъзнаха надолу по стената. Главата й едва се подаваше над повърхността, треперещите й уши бяха наполовина щръкнали. Цялото й същество излъчваше изтощение, премръзване, примирение.

— Няма да издържи, докато донесем стълбата — отбеляза Коул. — Не са му останали почти никакви сили.

Зави ми се свят от това колко правдоподобно звучаха тези думи, описващи неизбежната й смърт.

— Коул, това е Грейс — отроних, раздиран от мъка и болка.

Вълчицата под нас вдигна поглед към мен и задържа за миг кафявите си очи върху моите жълти.

— Грейс — промълвих. — Не се предавай.

Нещо в отчаяния ми вопъл явно достигна до нея, защото вълчицата започна да плува отново, този път към срещуположната част от стената. С болка разпознах моята Грейс в тази проява на мрачна решителност. Тя отново опита да се покатери, извивайки се на една страна и забивайки лапа в стръмната стена. Беше успяла да опре задните си крака в нещо под повърхността на водата, напрегна мускули и се изтласка нагоре, притискайки тяло в стената. Затвори едното си око, когато върху лицето й се посипа пръст. Извърна треперещата си муцуна към мен, поглеждайки ме с отвореното си око. Беше толкова лесно да прозреш отвъд калта, отвъд вълка, отвъд всичко останало и да погледнеш в това искрящо око, право в Грейс.

И точно тогава стената поддаде. Лавина от кал и мръсотия се срути във водата и главата й изчезна под нея.

В продължение на един безкраен миг повърхността на кафявата мътилка остана съвършено неподвижна.

В тези няколко секунди, необходими й, за да изплува отново на повърхността, аз взех своето решение.

Смъкнах якето си, застанах на ръба на ямата и преди да имам време, за да обмисля безбройните ужасни последствия, скочих вътре.

Коул изкрещя името ми, но го стори твърде късно.

Наполовина се изпързалях, наполовина пропаднах във водата. Кракът ми докосна нещо хлъзгаво и преди да успея да определя дали това е дъното на ямата или останал под водата корен, тялото ми потъна.

Очите ми пламнаха от досега си с мръсната вода и аз побързах да ги затворя. В тези секунди на непрогледен мрак времето изчезна, превърна се в абстракция, а после намерих опора за краката си и вдигнах глава над повърхността.

— Сам Рот, копелдак такъв — възкликна Коул. В гласа му се долавяше възхищение, което най-вероятно означаваше, че съм направил нещо крайно идиотско.

Водата стигаше до раменете ми. Беше лепкава и плътна като слуз и адски, ама адски студена. Чувствах се така, сякаш някой е одрал кожата ми и ледената вода вкочанява оголените ми кости.

Грейс се притисна към противоположната стена, опряла муцуна в калта, и изглеждаше раздирана между предпазливост и нещо, което вълчето й лице нямаше как да изрази. Сега, когато вече знаех колко е дълбока водата, осъзнах, че трябва да е стъпила на задните си крака, облягайки се на стената, за да пази силите си.

— Грейс — казах и при звука на гласа ми в очите й проблесна ужас. Опитах да не го приемам лично; вълчите и инстинкти вземаха надмощие, независимо от човечността, която ми се беше сторило, че долавям в погледа й преди малко. Налагаше се да преосмисля идеята си да я повдигна нагоре, към ръба на ямата. Беше ми трудно да се концентрирам; кожата ме болеше от студа, а всеки стар инстинкт ми крещеше да се махна оттук и да отида на топло, преди да съм се трансформирал.

Беше зверски студено.

Над мен Коул беше приклекнал край ръба на ямата. Можех да усетя безпокойството му и дори да чуя неизказания му въпрос, но не знаех как да му отговоря.

Тръгнах бавно към вълчицата просто за да видя как ще реагира. Тя се отдръпна предпазливо назад и изгуби опората си. Муцуната и изчезна под водата и този път не се появи на повърхността в продължение на няколко мои дихания. Когато най-сетне изплува, безуспешно се опита да застане в старата поза, но този път стената отказа да я задържи. Тя започна да гребе едва-едва, пухтейки с ноздри над повърхността. Нямахме много време.

— Да сляза ли долу? — попита ме Коул.

Поклатих глава. Беше ми толкова студено, че в думите ми имаше повече дъх, отколкото глас.

— Твърде е… студено. Ще се… трансформираш.

Вълчицата край мен изскимтя, съвсем тихичко, неспокойно.

Затворих очи и си помислих, Грейс. Моля те, спомни си кой съм. Отворих очи.

Нея я нямаше. По повърхността към мен бавно пълзяха вълнички от мястото, където беше потънала. Хвърлих се напред, а обувките ми потънаха в мекото дъно на ямата, докато гребях с ръце под водата. Отминаваха агонизиращи мигове, но всичко, което пръстите ми докосваха, бяха краищата на корени. Това, което отгоре ми се бе струвало като мъничка локва, в момента беше огромно и бездънно край мен.