Завинаги

Той не довърши, но не беше и нужно. Притисна Грейс към гърдите си и стъпи върху първия контейнер. Протегнах се със свободната си ръка, за да го задържа на мястото му. Докоснах кожата му и установих, че вече е придобила температурата на калта около нас. Грейс изглеждаше като мъртво куче в обятията му, докато той се качваше върху втория контейнер. Импровизираната ни пластмасова стълба се люлееше несигурно; аз бях единственото нещо, което я спираше да не рухне под тежестта му.

— По-бързо — изсъсках. Бога ми, водата беше ледена; не можех да свикна с това. Щях да се превърна във вълк и… не! Нямаше да го направя, не и точно сега. Хванах по-здраво краищата на контейнерите. Раменете на Сам вече леко се подаваха над ръба на ямата. Той затвори очи за части от секундата, прошепна съжалявам, след което хвърли тялото на вълка нагоре и напред, към твърдата земя. Ставаше дума едва за около метър, но видях, че въпреки това го заболя. Той се обърна към мен. Все още трепереше от студ.

Бях толкова близо до вълчата си форма, че можех да усетя вкуса й в устата си.

— Ти си следващият — каза ми Сам. Беше стиснал зъби, за да спре треперенето на гласа си. — Не искам да се трансформираш.

Всъщност не аз бях важният в случая, не аз бях този, който задължително трябваше да излезе от тази дупка, но Сам не остави място за възражения. Той се смъкна от контейнерите и падна тежко във водата край мен. В стомаха ми се бе оформил възел с размерите на главата ми, който се свиваше и разпускаше. Чувствах как вътре в диафрагмата ми дращят нокти, които бавно си пробиват път нагоре към гърлото ми.

— Качвай се — извика Сам.

Кожата на скалпа ми се раздвижи. Сам се протегна и сграбчи челюстта ми толкова силно, че ме заболя. Заби поглед в очите ми и аз усетих как вълкът вътре в мен реагира на това предизвикателство, на този неизречен инстинкт, който придаде допълнителна сила на заповедта му. Не познавах този Сам.

— Качвай се — нареди ми той. — Излизай оттук!

Нямаше как да не се подчиня. Покатерих се върху контейнерите, докато вътрешностите ми се извиваха. Вкопчих пръсти в ръба на ямата. С всяка изминала секунда извън водата се чувствах все повече човек и все по-малко вълк, въпреки че можех да усетя миризмата на трансформацията, която се излъчва от кожата ми. Тя нахлуваше в ноздрите ми всеки път, щом извърнех глава. Набрах се на ръце и се изхлузих извън ямата по корем. Сигурен бях, че изпълнението ми не изглежда особено секси отстрани, но въпреки това бях впечатлен от себе си. Грейс лежеше на метър-два от мен, полегнала на една страна. Беше неподвижна, но видях, че диша.

Под мен Сам се покатери неуверено върху първия контейнер, след което изчака няколко секунди, за да възстанови равновесието си.

— Аз… ще имам само секунда, преди това нещо да падне — каза той. — Можеш ли да…

— Разбрах те — отвърнах.

Сам грешеше; имаше по-малко от секунда. Едва бе успял да повдигне крака си, за да се качи нагоре, когато контейнерите поддадоха. Той се протегна нагоре почти в същия миг, в който сграбчих ръката му. Контейнерите паднаха във водата под него с далеч по-глух плясък, отколкото бях очаквал, докато Сам ми подаваше и другата си ръка. Забих крака в мокрия ръб на ямата и дръпнах назад. За щастие Сам беше кльощава торба с кокали, защото в противен случай и двамата щяхме да се озовем обратно в ямата.

После всичко свърши. Строполих се по гръб, останал без дъх. Нямаше дори едничка част от тялото ми, която да не беше омазана с кал. Сам приседна до Грейс, свивайки и отпускайки юмруци, загледан в малките топчици кал, които се оформяха при тези движения. Вълчицата до него лежеше неподвижно, диханията й бяха бързи и треперливи.

— Не трябваше да слизаш долу — обади се след малко Сам.

— Напротив, трябваше.

Вдигнах очи и видях, че той ме гледа. В горския сумрак очите му изглеждаха много бледи. Поразително вълчи очи. Спомних си как беше сграбчил челюстта ми и ми бе наредил да се качвам, уповавайки се на вълчите ми инстинкти. Последният път, когато някой ме бе гледал в лицето по този начин и ми бе наредил да слушам и да се съсредоточа, беше по време на първата ми трансформация. Гласът принадлежеше на Джефри Бек.

Сам се пресегна и докосна Грейс; видях как раздвижи пръсти, сякаш проследяваше ребрата й, скрити под козината.

— Има една поема, в която се казва следното — каза тихо той. — Wie lange braucht man jeden Tag, bis man sich kennt.

Той продължи да гали вълчицата, смръщил вежди, чак докато тя не повдигна леко и неуверено глава. Сам положи ръце в скута си:

— Това означава: „Колко време ни е нужно, ден след ден, за да се опознаем наистина“. Мисля, че не бях справедлив спрямо теб.

Подобни глупости не би трябвало да ме трогнат особено, но въпреки това май го направиха.

— Запази си швабската поезия за Грейс — промърморих след малко. — Така ме караш да се притеснявам, че твоята лудост може и да е заразна.

— Говоря сериозно.