Завинаги

Намирах тоста за отвратителен, нищо че казаното от баща ми беше вярно, но въпреки това оставих Доли и момчето до мен да чукнат чаши в моята, пълна с вода. Ухилих се подигравателно на момчето от другата страна на масата и дръпнах чашата си, преди той да вдигне своята. Щях да извадя трохата от деколтето си по-късно. Маршал беше седнал начело на масата и гласът му беше гръмък, за разлика от този на баща ми. Това беше глас на конгресмен, който звучеше добре, когато казваше неща от сорта на намаляване на данъчното бреме за средната класа; благодаря ви за дарението или пък скъпа, би ли ми подала пуловера с патенцето? Думите му отекнаха в ниския таван:

— Знаете ли, че си имате най-опасните вълци в Северна Америка?

Той се усмихна широко, доволен да сподели тази информация с нас. Възелът на вратовръзката му беше разхлабен, сякаш за да покаже, че в момента се намира сред приятели и не е на работа.

— Допреди глутницата в Мърси Фолс да се активизира, в цяла Северна Америка имаше само две нападения на вълци с фатален изход. Само две. Говоря за нападения над хора, разбира се. На запад определено беше убит доста добитък, това беше и причината да одобрят квотата за тези двеста и двайсет вълка в Айдахо.

— Какво означава тази квота? Броят вълци, които ловците имат право да убият? — попита Доли.

— Точно тъй — отвърна Маршал, а минесотският му акцент се прояви толкова неочаквано, че останах изненадана.

— Това ми звучи като сериозно число — каза Доли. — Имаме ли толкова много вълци в нашия край?

Баща ми елегантно се включи в разговора; в сравнение с Маршал той звучеше по-изискано, по-културно. Разбира се, ние все още се намирахме в „Ил Помодоро“, което поставяше под известно съмнение момента с изискаността и културата, но нейсе:

— О, не. Според проучванията броят на вълците от глутницата в Мърси Фолс възлиза на максимум двайсет-трийсет животни.

Зачудих се как ли би приел Сам този разговор. Зачудих се какво ли са решили да правят двамата с Коул, ако изобщо бяха решили нещо. Спомних си странната решителност, която се бе изписала върху лицето на Сам онзи ден в книжарницата, и това ме накара да се почувствам празна и незавършена.

— Добре де, какво тогава прави нашата глутница толкова опасна? — поинтересува се Доли, която беше облегнала брадичка върху сплетените си пръсти. В момента тя разиграваше театър, до който бях прибягвала достатъчно често, за да го разпозная. Проявата на любознателно невежество беше отличен начин да привлечеш вниманието към себе си.

— Близостта им до хората — отвърна баща ми. Той направи знак на сервитьора, че сме готови с поръчката. — Най-важното нещо, което държи вълците настрана, е страхът. Без него те са просто едни големи териториални хищници. В миналото из Европа и Индия е имало глутници, известни като безмилостни убийци на хора.

В гласа му нямаше дори отсянка от емоция: когато казваше убийци на хора, той не си мислеше за убийците на Джак. В момента баща ми си имаше цел, имаше мисия и докато беше съсредоточен върху нея, щеше да се чувства добре. Това беше старият татко — могъщ и обсебващ, но като цяло някой, с когото можеш да се гордееш, пред когото да изпитваш страхопочитание. Откакто Джак беше починал, не бях виждала баща си в подобна светлина.

Осъзнах с горчивина, че ако животът на Сам, Грейс и Коул не беше заложен на карта, в момента бих се чувствала щастлива, въпреки че седях в „Ил Помодоро“. Майка ми и баща ми се усмихваха и си бъбреха също като в доброто старо време. Това обаче си имаше цена. Можех да получа родителите си обратно, но за целта трябваше да изгубя всичките си истински приятели.

— О, не, вълчата популация в Канада е много голяма — тъкмо обясняваше баща ми на мъжа, който седеше срещу него на масата.

— Това не е игра на числа — обади се Маршал, защото никой друг нямаше да го каже, ако той не го бе сторил. Никой от присъстващите нямаше какво да отговори на това. Всички подскочихме от изненада, когато оперната певица запя отново. Видях как устните на Маршал ясно оформиха думите Боже мой, но не можах да ги чуя заради набиращото сила сопрано.

Точно в мига, когато телефонът завибрира до крака ми, усетих как нещо ме загъделичка в деколтето. Вдигнах очи и видях как идиотът от другата страна на масата ми се хили тъпо след поредния си успешен изстрел с троха. Този път музиката бе прекалено силна, за да му кажа нещо, което беше хубаво, защото всички фрази, които ми идваха на ум, включваха майка му. Да не говорим, че всеки път, когато погледнех към онзи край на масата, виждах лицето на Джак, а ние седяхме и си говорехме за животните, които го бяха убили, а не за това как той никога повече нямаше да дойде в този ресторант с нас. Трепнах, когато нещо ме докосна отново, този път по косата. Беше момчето до мен, чиито пръсти се бяха озовали неприятно близо до слепоочието ми.