Завинаги

— Имаше нещо в косата — опита се да надвика певицата той. Хванах ръката му достатъчно силно, за да схване посланието: Спри, просто спри.

Баща ми се беше привел над масата към Маршал, увлечен в дружеско състезание по надвикване в опит да бъде чут въпреки воя на певицата, която май изпълняваше нещо на Бизе11.

Чух го как изкрещя:

— От въздуха човек може да види всичко.

Извадих телефона си и отворих капачето. Когато видях номера на Сам, усетих как стомахът ми се свива. Беше ми изпратил есемес, пълен с правописни грешки.

открихме я, беше жасно коул се пройави като герои.

реджих че би искала да знае. с.

Никакви имена. Сам можеше да бъде умен, когато пожелаеше. Друг е въпросът, че ми беше трудно да си представя думите Коул и герой в едно и също изречение. Определението герой предполага наличието на известно количество смелост. Опитах се да отговоря на есемеса под масата, далеч от погледите на услужливото момче до мен и Доли от другата ми страна. Написах, че съм на вечеря, опитвам се да науча подробности и по-късно ще се обадя. Или ще намина. Когато стигнах до думата намина, отново почувствах как стомахът ми се свива, как ме изпълва някакво неназовано чувство за вина без конкретна причина.

Певицата млъкна отново и навсякъде около мен зазвучаха аплодисменти — Доли беше вдигнала ръце и пляскаше точно до ухото ми — но баща ми и Маршал продължаваха да разговарят, приведени над масата един към друг, все едно музиката изобщо я нямаше.

Чух ясно гласа на баща си:

— … да ги извадим от гората точно както направихме преди, но този път с повече хора и с благословията на щата. Ще има рейнджъри от службите за дивите животни и съответната екипировка. А веднъж щом ги извадим на открито, на север от Пограничната гора, хеликоптерите и снайперистите ще поемат нещата.

— Казваш, че успеваемостта в Айдахо е била деветдесет процента, а? — попита Маршал. Беше вдигнал вилицата над чинията си, сякаш си водеше записки с нея.

— Повече не ни и трябва — каза баща ми. — Вълците не могат да оцелеят сами, без глутницата си.

Телефонът извибрира отново в ръцете ми и аз отворих капачето. Ново съобщение от Сам.

мислехчетя ще умре изабел толкова съм облекчен че чак боли.

Чух как момчето от другата страна на масата се разсмя и разбрах, че отново е хвърлил по мен нещо, което не съм усетила. Дори не исках да го поглеждам, защото щях да видя лицето му пред редиците с бутилки, там, където беше седял Джак. Внезапно осъзнах, че ще повърна. При това не в някакво неясно бъдеще, а още в същия този миг, така че трябваше да се измъкна от тук преди да съм се изложила.

Бутнах назад стола си, като в движение блъснах Доли, която тъкмо задаваше поредния си тъп въпрос. Пробих си път между масите, певците и предястията, приготвени от разни морски изчадия, каквито със сигурност не се въдеха в близост до Минесота.

Добрах се до тоалетната — само една стая, без отделения, натруфена като домашна тоалетна, а не като ресторантска такава — и се заключих вътре. Приведох се към стената, притиснала длан към устните си. Само дето не повърнах. Разплаках се.

Не биваше да го правя, защото, когато се върнех при другите с размазан грим, зачервен нос и кървясали очи, те щяха да разберат какво е станало, но не можах да се спра. Сълзите напираха в мен, задушаваха ме, трябваше да положа усилия, за да дишам покрай избликналите реки от мъка и болка. Главата ми пулсираше от мисли за Джак, който седеше на масата и се държеше гадно, за гласа на баща ми, който говореше за хеликоптери и снайперисти, за това, че Грейс е била на косъм от смъртта, без дори да разбера, за тъпите момчета, които хвърляха боклуци в деколтето ми, което, така или иначе, май беше твърде дълбоко за подобен род семейна вечеря, за Коул, който ме гледаше, докато лежах върху леглото си, и за нещото, което окончателно ме беше извадило от равновесие — искрения, неграмотен есемес на Сам относно Грейс.

Джак беше мъртъв, баща ми винаги получаваше това, което иска, аз желаех и мразех Коул Сейнт Клеър и никой никога нямаше да изпитва към мен чувствата, които Сам беше изпитвал към Грейс, когато ми беше изпратил този есемес.

Вече бях седнала на пода в банята, опряла гръб в шкафа под мивката. Спомних си колко бях бясна, когато открих Коул на пода в къщата на Бек — не последния път, а когато той ми беше казал, че иска да се махне от тялото си или да се самоубие. Бях си помислила, че е отвратително слаб, егоистичен и себичен. Сега обаче го разбирах. Ако в този момент някой дойдеше при мен и ми кажеше: Изабел, мога да накарам цялата тази болка да изчезне, просто вземи това хапче… може би щях да го взема.

На вратата се почука.

— Заето е — извиках, вбесена от това колко дрезгаво беше прозвучал гласът ми.

Чух гласа на майка си:

— Изабел?