Завинаги

— Мислиш ли, че Бек би останал доволен, ако знаеше, че му ровиш из нещата?

Опитах да смекча въпроса си с усмивка.

— Той не е тук — отвърна Коул. После обаче явно обмисли отговора си, защото добави със сериозен тон: — Бек каза, че би искал да поема нещата след него. И после си отиде. Това е единственият начин, по който бих могъл да науча нещо. Чувствам се така, сякаш съм тръгнал да преоткривам колелото.

— Мислех, че Бек е искал Сам да го наследи? — казах, след което сама си отговорих на въпроса: — Ох… той е мислел, че Сам никога повече няма да се трансформира в човек. Затова е вербувал теб.

Е, всъщност това беше причината да вербува някого. Не бях съвсем сигурна защо е избрал именно Коул. В някакъв момент той трябва да е видял този тип пред мен и да си е помислил, че от него ще стане добър водач на глутницата. В някакъв момент той трябва да е видял нещо от себе си в Коул. Мислех, че може би и аз мога да го видя. Сам имаше жестовете и поведението на Бек, но Коул притежаваше… Какво? Силата на Бек като личност? Неговата увереност? Коул имаше някаква искрица от огъня на Бек; Сам беше мил и внимателен, докато Коул беше целеустремен.

Той отново ме дари с циничния си смях, а аз отново долових преднамереното му перчене. От взаимоотношенията си с Изабел обаче бях научила, че когато махнеш булото на цинизма, можеш да видиш истината под него: умората и самотата. Все още не можех да разчета напълно много от емоциите на Сам, но не беше трудно да откриеш нещо, ако знаеш какво точно търсиш.

— Вербувал. Това звучи доста помпозно — отбеляза Коул, докато се надигаше. Придърпа крака под себе си и седна по турски. — Кара ме да си мисля за мъже в униформи, справедливи каузи и борба, за да опазим американския начин на живот. Бек просто не искаше да умра. Затова избра мен. Той мислеше, че ще се самоубия, и беше решил, че това е начинът да ме спаси.

Нямаше да го оставя да се измъкне толкова лесно:

— Хората се самоубиват ежедневно. Статистиката говори за трийсет хиляди американци на година или нещо от сорта. Сериозно ли смяташ, че това е причината да избере теб? Защото аз не мисля така. В това няма никаква логика. От всички хора на света той очевидно е избрал теб по много специфична причина, особено предвид факта, че си известна личност и респективно си рисков фактор. Мисли логично. Логично.

Коул се усмихна; широка усмивка, привлекателна със своята искреност.

— Харесвам те — каза той. — Можеш да останеш.

— Къде е Сам?

— Долу.

— Благодаря ти. Хей… Оливия появи ли се вече?

Изражението му не се промени, от което ми стана ясно, че не знае за кого говоря. Това малко ме разстрои.

— Кой? — попита.

— Един от другите вълци. Моя приятелка, която беше ухапана миналата година. На моята възраст.

Беше болезнено да си я представя сред гората, как преживява същите неща, през които бях преминала и самата аз.

Някаква странна сянка премина през лицето на Коул, твърде бързо, за да мога да я разтълкувам. Просто не бях добра в разчитането на изражения. Той извърна очи от мен, взе няколко листа, подравни ги, след което ги остави до крака си по такъв начин, че те на секундата се разпиляха отново.

— Не съм я виждал.

— Хубаво — казах. — Най-добре ще е да намеря Сам.

Насочих се към вратата, усещайки как някаква странна тревожност е стегнала гърдите ми. Сам беше тук, аз бях тук, човешката ми форма изглеждаше стабилна. Аз щях отново да бъда с него. Внезапно бях обзета от някакъв нелогичен страх как ще го видя и ще разбера, че нещата между нас някак са се променили. Как по погледа му ще разбера, че вече не изпитва към мен това, което аз изпитвам към него, че чувствата му са угаснали. Какво щеше да стане, ако се наложеше да започнем отначало, от нулата? Същевременно ясно осъзнавах, че страховете ми са безпочвени, но те просто нямаше как да изчезнат, докато не видя отново Сам.

— Грейс — обади се Коул зад гърба ми.

Спрях на прага и се обърнах.

Той сви рамене:

— Всъщност няма значение.

Когато излязох в коридора, видях, че Коул отново се е излегнал на леглото сред разпилените край, под и върху него листове, заобиколен от нещата, които Бек беше оставил след себе си. Би трябвало да изглежда изгубен сред всичките тези спомени и думи, но вместо това останах с впечатление, че цялата тази болка, която бе дошла преди него, го задържаше на повърхността, предпазваше го да не се удави сред собствените си чувства и мисли.

Двайсет и шеста глава

Изабел