Завинаги

Вдигнах безпомощно едната си ръка във въздуха. Бих вдигнала и двете, но все пак трябваше да държа волана.

— Нищо. Калифорния. Супер. Иха!

Замислих се за това. Щях да натъпча огромните си палта в кашони, щях да имам социален живот, щях да живея на място, където никой не знаеше гнусната история за смъртта на брат ми. Щях да заменя Грейс, Сам и Коул за живот, пълен с направени по телефона планове, топли дни и дебели учебници. Факт е, че плановете ми за бъдещето включваха идеята да отида в калифорнийски колеж. Просто бъдещето идваше доста по-бързо, отколкото бях очаквала.

— Не мога да повярвам, че онзи човек е объркал койота с вълк — обади се майка ми, докато завивах по алеята пред къщата. Помнех деня, в който бяхме дошли тук за първи път. Тогава си бях помислила, че къщата изглежда като декор от филм на ужасите. Сега видях, че съм забравила лампата в стаята си включена, и това ми напомни за сцена от детска книжка — огромно имение, сякаш излязло от епохата на Тюдорите, с едно малко, обляно в жълта светлина прозорче на последния етаж. — Те нямат нищо общо!

— Е — промълвих, — някои хора виждат това, което им се иска да видят.

Двайсет и седма глава

Грейс

Открих Сам, облегнат върху парапета на предната веранда, издължен, тъмен силует, трудно различим сред нощния мрак. Беше удивително колко много емоция излъчваше единствено с извивката на раменете си и начина, по който беше свел брадичка. Дори за някого като мен, който смяташе, че усмивката си е просто усмивка, беше лесно да долови безсилието и тъгата в приведения му гръб, подгънатото коляно, извъртяното на една страна стъпало.

Внезапно се почувствах изпълнена с неувереност и възбуда, също както първия път, когато го бях срещнала.

Без да паля лампата, аз отидох до него и се облегнах на парапета, несигурна какво би трябвало да кажа. Исках да подскачам диво, да му се увеся на врата, да го ударя с юмрук по гърдите, да се хиля като луда или да се разплача. Нямах представа какво би следвало да бъде протоколното поведение в такъв момент.

Сам се извърна към мен и на слабата светлина, струяща от прозореца, видях, че по бузите му има набола брада. Докато ме беше нямало, бе остарял. Пресегнах се и погалих лицето му с ръка, а той се усмихна тъжно.

— Боли ли те? — попитах. Боже, колко много ми беше липсвало това да го докосвам.

— Защо трябва да ме боли?

— Ами защото те галя срещу посоката, в която ти расте брадата — предположих. Бях неописуемо щастлива от това да стоя тук, с длан върху небръснатата му буза.

Всичко беше кошмарно, но същевременно и прекрасно. Исках да се усмихвам и си помислих, че очите ми най-вероятно вече го правеха, защото върху устните на Сам бе изгряла объркана полуусмивка, сякаш не беше съвсем сигурен дали това е правилната реакция в момента.

— Освен това — добавих, — здрасти.

При тези ми думи Сам най-накрая се усмихна истински и промълви нежно:

— Здравей, ангел мой.

Той обви шията ми с ръце и ме притисна към себе си в пламенна прегръдка, а аз го хванах през кръста и го стиснах с всички сили. Обожавах да целувам Сам, но нито една целувка не можеше да се сравни с очарованието на този момент. Дъхът му в косите ми, ухото ми, притиснато към неговата тениска. Телата ни сякаш се сливаха, създавайки едно по-силно и по-решително същество, Грейс — и — Сам.

Без да ме изпуска от обятията си, той попита:

— Успя ли вече да хапнеш нещо?

— Малко хляб. Открих и едни обувки с дървени подметки, ама не ставаха за ядене.

Сам се разсмя тихичко. Бях толкова щастлива да чуя смеха му; смехът, за който бях копняла толкова дълго.

— Не сме много добри в пазаруването — призна той. Притиснала буза към тениската му — платът ухаеше на омекотител — аз смотолевих:

— Никак не обичам да пазарувам. Всеки път е едно и също, седмица след седмица. Бих искала един ден да имам достатъчно пари, за да може някой друг да пазарува вместо мен. Нужно ли е да си богат за нещо подобно? Не искам гъзарска къща. Просто някой, който да ми пазарува.

Сам се замисли, продължавайки да ме притиска към себе си.

— Смятам, че колкото и да си богата, ще трябва да ходиш на пазар.

— Обзалагам се, че кралицата на Англия не пазарува лично.

Той духна лекичко в ухото ми.

— Така е, но пък тя яде едно и също всеки ден. Желирани змиорки, сандвичи с риба треска и кифлички с мармит.

— Обзалагам се, че дори не знаеш какво е мармит — отбелязах. — Това с нещо, което се маже върху хляб и е отвратително. Бек ми го каза — пусна ме Сам от прегръдката си и отново се облегна на парапета, след което погледна към мен. — Студено ли ти е?

Отне ми секунда, за да схвана подтекста: Имали опасност да се трансформираш?

Аз обаче се чувствах добре, чувствах се истинска. Стабилна в човешката си форма. Поклатих глава и се облегнах на парапета до него. Известно време просто стояхме мълчаливо в мрака, загледани в нощния безкрай. Когато погледнах към Сам, видях, че е преплел пръсти, притиснал ръцете си една към друга толкова силно, че кокалчетата му бяха побелели.