Завинаги

Наклоних глава настрани и я облегнах на рамото му. Единствено тениската му делеше бузата ми от топлината на кожата му. При досега с мен Сам въздъхна, но във въздишката му нямаше тъга.

— Мисля, че това е северно сияние — каза той.

— Къде? — огледах небосвода, без да вдигам глава.

— Ето там. Над дърветата. Виждаш ли го? Розовото сияние.

Присвих очи. В мрака блестяха милиони звезди.

— Или пък са светлините на бензиностанцията. Нали се сещаш, онази „Куикмарт“, която се намира на изхода от града.

— Това е потискаща и прагматична мисъл — отбеляза Сам. — Предпочитам да вярвам, че е нещо магическо.

— В северните сияния има точно толкова магия, колкото и в „Куикмарт“ — настоях. Бях писала курсова работа по темата, така че бях далеч по-запозната с научната страна на тези явления, отколкото бих била по принцип. Въпреки това трябваше да призная, че в идеята за слънчевия вятър и атомите, увлечени в светлинния си танц, имаше някакво зрънце магия.

— Това също е потискаща и прагматична мисъл.

Вдигнах глава и го погледнах:

— Което не им пречи да са красиви.

— Освен ако това там наистина не е „Куикмарт“.

Сам ме изгледа замислено по начин, който ме накара леко да се напрегна. После добави някак неохотно, сякаш внезапно се беше усетил, че е забравил добрите си маниери:

— Уморена ли си? Можем да влезем вътре, ако искаш.

— Не съм уморена. Искам просто да остана с теб още мъничко. Преди всичко отново да стане трудно и объркващо.

Той извърна поглед към нощното небе и се намръщи, след което каза бързо:

— Хайде да отидем и да проверим дали това наистина е северно сияние.

— Случайно да имаш самолет?

— Имам фолксваген — отвърна той сериозно. — Трябва да отидем на някое тъмно място, по-далеч от „Куикмарт“ Насред пустошта на Минесота. Искаш ли?

Сега на лицето му се беше изписала онази срамежлива усмивка, която толкова много обичах. Имах чувството, че са минали векове, откакто я бях виждала за последно.

— Ключовете у теб ли са? — попитах.

Той тупна с длан по джоба си.

Посочих с ръка към прозорците на горния етаж:

— Ами Коул?

— Той спи, подобно на всички останали по това време от денонощието.

Не му казах, че Коул всъщност не спеше. Той видя колебанието ми и го разтълкува погрешно:

— Ти си прагматичната от нас двамата. Това лоша идея ли е? Нямам представа, може и да е лоша идея.

— Искам да отидем — казах, след което се пресегнах и стиснах здраво ръката му. — Няма да се бавим.

Когато влязохме във фолксвагена, паркиран на тъмната алея за коли, и двигателят възвести събуждането си с ръмжене, се почувствах така, сякаш се готвехме да направим нещо далеч по-голямо от простото преследване на светлини в небето. Можехме да отидем навсякъде. Да потърсим дали на този свят е останала магия. Сам пусна отоплението докрай, докато аз изтеглях назад седалката си, която някой беше преместил твърде напред. Сам се пресегна и стисна за миг ръката ми, преди да хване скоростния лост и да включи на задна.

— Готова ли си?

Ухилих му се. За първи път, откакто бях в болницата, всъщност дори отпреди болницата, се чувствах като старата Грейс, онази, която можеше да направи всичко, стига да си го науми.

— Винаги готова!

Поехме по улицата. Сам се протегна и ме перна по ухото с пръст, при което колата леко се отклони встрани. Той се изсмя на себе си, след което изправи волана.

— Гледай през прозореца — каза ми, — след като на мен очевидно ми е трудно да правя две неща едновременно. Казвай ми накъде да карам. Там, където светлините ти се виждат най-ярки. Вярвам на преценката ти.

Притиснах лице към прозореца и се загледах към розовите отблясъци в небето. Първоначално ми беше трудно да определя откъде идва светлината, така че просто насочвах Сам по най-тъмните пътища, които ни отдалечаваха от уличните лампи и града. С отминаването на минутите ми ставаше все по-лесно да откривам пътя на север. Всеки следващ завой ни отвеждаше все по-далеч от къщата на Бек, все по-далеч от Мърси Фолс, все по-далеч от Пограничната гора. Внезапно се бяхме озовали на цели километри разстояние от живота си и препускахме по съвършено прав път под безкрайното, обсипано със звезди небе. В подобни нощи не беше трудно да повярваш, че някога, не чак толкова отдавна, хората са разчитали единствено на звездната светлина.

— През 1859 година е имало соларни бури, които са направили северното сияние толкова ярко, че хората са можели да четат на светлината му — обадих се.

Сам не подложи на съмнение казаното:

— Откъде знаеш тези неща?

— Просто са ми интересни.

Усмивката му се беше завърнала. Онази леко развеселена усмивка, която показваше, че е очарован от моето свръхразвито ляво мозъчно полукълбо.

— Кажи ми още нещо интересно.

— Северните сияния били толкова силни, че хората в телеграфните станции изключвали акумулаторите на машините си и ги захранвали със силата на сиянията — казах.

— Това вече е невъзможно — разсмя се Сам, но беше ясно, че ми вярва. — Кажи ми още нещо интересно.