Завинаги

— Е, вижте, господин полицай, знаете, че нещата не стоят точно по този начин. Аз просто забелязах гадината и я застрелях от колата си. Това не е съвсем същото.

— Предполагам, че не е — каза Хейфорт. — Факт е обаче, че имаме мъртво животно, а никой не би следвало да стреля по нищо след залез. Особено пък с 38-калибров револвер. Сигурен съм, че знаете това много добре, господин Лундгрен.

— Почакайте — възкликнах. — Вие сте убили вълк?

Мушнах ръце в джобовете на якето си. Потреперих, въпреки че не беше чак толкова студено.

Хейфорт махна с ръка към предницата на камионетката и поклати глава.

— Съпругът ми казва, че никой не бива да стреля по тях, докато не започне въздушния лов — каза майка ми. Карамеленият й глас леко се беше втвърдил. — Защото в противен случай може да ги подплаши и те да се скрият.

— Това е съвършено вярно — кимна Хейфорт.

Пристъпих към канавката, натам, накъдето беше посочил Хейфорт, проследена от тъжния поглед на червенокосия. Сега вече можех да видя козината на мъртвото животно, която се подаваше над тревата.

Мили боже, а по възможност и ти, Свети Антоний, знам, че съм ви молила за много глупави неща, но това е наистина важно: моля ви, нека това да не е Грейс.

Знаех, че тя би трябвало да е в безопасност със Сам и Коул, но въпреки това си поех дълбоко дъх и направих още една крачка към трупа. Твърдата козина леко се полюшваше от вятъра. Имаше малка кървава дупка на бедрото, още една над предната лапа и трета, точно зад черепа. Горната част на главата представляваше доста неприятна картинка там, където куршумът беше излязъл. Ако исках да видя дали очите са ми познати, трябваше да коленича, но не си направих труда да проверявам.

— Това е койот — заявих укорително.

— Точно тъй, госпожице — потвърди Хейфорт весело. — Големичък е, а?

Издишах. Дори градско момиче като мен можеше да види разликата между вълк и койот. Господин Лундгрен или беше ударил някое и друго питие в повече, или просто беше искал да изпробва новия си пистолет.

— Не сте имали много проблеми от подобно естество, нали? — попита майка ми Хейфорт. Задаваше въпроса си по начина, по който го правеше, когато искаше да научи някаква информация по-скоро за баща ми, отколкото за себе си. — Говоря за хора, които са решили лично да се захванат с избиването на вълците? Държите нещата под контрол, нали?

— Правим всичко, което е по силите ни — отвърна Хейфорт. — Повечето местни разбират каква е ситуацията и не искат да прецакат работата, преди да са дошли хеликоптерите. Не бих се изненадал обаче, ако имаме един-два инцидента, преди да започне същинският лов. Лудите глави ще си останат луди глави, каквото и да правим.

Докато казваше последното, той махна с ръка към господин Лундгрен, все едно че той не можеше да го чуе.

— Както казах — правим всичко, което е по силите ни.

Майка ми не изглеждаше особено удовлетворена от този отговор. Тонът й беше малко студеничък, когато промърмори:

— Казвам същото и на пациентите си.

Тя се извърна към мен и се намръщи.

— Изабел, не пипай това.

Все едно имах намерение да го направя. Изкатерих се обратно през треволяците и застанах до нея.

— Не сте пили тази вечер, нали докторе? — попита Хейфорт, когато мама тръгна към колата. Двамата с нея се спогледаха. Враждебност с карамелена глазура.

Мама му се усмихна широко:

— О, да, пила съм — тя млъкна за малко, давайки му възможност да осмисли казаното. — Затова Изабел шофира. Хайде, Изабел.

Когато влязохме в колата, мама изсумтя в секундата, в която затръшна вратата след себе си:

— Проклети селяндури. Мразя го този тип. Тази история може би ще ме излекува завинаги от филантропските ми пристъпи.

Дори за миг не й повярвах. Следващия път, когато решеше, че може да помогне по някакъв начин, тя пак щеше да изскочи от колата още в движение. Независимо дали някой искаше помощта й или не.

Предполагах, че в някои отношения се превръщам в копие на майка си.

— Двамата с баща ти обсъждахме възможността да се върнем в Калифорния — обади се тя. — Когато всичко това приключи.

За малко да блъсна колата.

— И кога точно планирахте да ми го кажете?

— Когато нещата станат малко по-сигурни. Имам няколко предложения за работа там; остава само да уточним работното време и да видим за колко ще успеем да продадем къщата.

— Нека да повторя — имах известни проблеми с поемането на въздух. — Кога точно планирахте да ми го кажете?

Майка ми прозвуча объркано:

— Но, Изабел… скоро ще отидеш в колеж, а всичките в списъка ти, с изключение на два, се намират в Калифорния. Така ще ти е по-лесно да си идваш вкъщи. Освен това бях останала с впечатление, че мразиш Мърси Фолс.

— Така си е. Мразя го. Просто… не мога да повярвам, че никой от вас не си направи труда да ме информира, че има такава възможност, преди…

Не бях сигурна как да довърша изречението, така че просто млъкнах.

— Преди какво?