Завинаги

Когато возех някого от родителите си, винаги се превръщах в по-лош шофьор, отколкото бях в действителност. Независимо колко време от живота си бях прекарала с ръце на волана, трябваше просто на съседната седалка да се разположи родителско тяло и аз на секундата започвах да набивам спирачки твърде рязко, да завивам твърде рано и да натискам лостчето за чистачките, когато се пресягах, за да включа радиото. Освен това, въпреки че принципно никога не говорех с хора, които нямаше как да ме чуят (Сам Рот се бе оказал бележитото изключение от това правило), с родител в колата започвах да се зъбя на другите шофьори относно фукльовските табели на колите им, да мърморя за това колко бавно карат или да коментирам как си пускат мигача три километра преди да завият.

Това беше и причината, когато фаровете ми осветиха някакво спряло напречно на пътя камионоподобно возило с предница, сочеща към канавката, да промърморя:

— Браво, пич, страхотно си паркирал.

Майка ми, която беше станала сънлива заради виното и часа от денонощието, внезапно се изправи в седалката си:

— Изабел, отбий зад тях. Може да имат нужда от помощ.

Просто исках да се прибера у дома, за да се обадя на Сам или Коул и да разбера какво се е случило с Грейс. Намирахме се само на някакви си три километра от къщата, така че беше крайно нечестно съдбата да ми изиграе подобен номер. Да не говорим, че камионът имаше малко съмнителен вид.

— Мамо, ти беше тази, която ми каза никога да не спирам, за да не бъда изнасилена или отвлечена от някой демократ.

Мама тръсна глава и извади пудриера с огледалце от чантата си:

— Никога не бих казала такова нещо. Това ми звучи като реплика на баща ти.

Тя отвори капачето и се огледа в малкото огледалце.

— Аз бих казала либерал.

Намалих. Камионоподобното нещо всъщност се оказа камионетка с брезентово покривало над каросерията от онзи тип, при закупуването на който най-вероятно трябваше да предоставиш документ, че си на повече от петдесет, и изглеждаше като собственост на някое дърто пиянде, което е спряло, за да драйфа.

— С какво можем да им помогнем, така или иначе? — попитах. Напънах се да измисля основателна причина някой да отбие от пътя, като се изключи драйфането. — Не можем да… сменим спукана гума.

— Виж, там има ченгета — посочи мама. Така си беше, полицейската кола също беше спряла край пътя, но до момента каросерията на камиона беше скривала сигналните светлини. Тя добави небрежно. — Може би ще имат нужда от медицинска помощ.

Мама живееше с надеждата, че някой ще има нужда от медицинска помощ. Тя винаги гореше от желание някой да се нарани на детската площадка, докато бях малка. Хвърляше по едно око към кухните в ресторантите за бързо хранене, очаквайки някоя печка да избухне в пламъци. Докато бяхме в Калифорния, непрекъснато се спираше, когато забележеше някакъв инцидент. Подобно на супергерой, тя долиташе с вик: НЯКОЙ ДА ИМА НУЖДА ОТ ЛЕКАР? АЗ СЪМ ЛЕКАР! Веднъж татко ми беше казал, че не бива да й се подигравам за това; било й е много трудно да получи докторската си степен заради семейни проблеми и сега просто се радва на възможността да казва на хората, че е лекар. Добре де, хубаво, разбирах радостта от новопридобитото й звание, но все си мислех, че е надживяла детинския си ентусиазъм от него.

Въздъхнах и отбих зад камиона. Справих се далеч по-добре от него със задачата да не оставям половината от превозното си средство на пътя, но това надали минава за особено постижение. Майка ми веднага изскочи от джипа, а аз я последвах с далеч по-малко ентусиазъм. Отзад на камионетката имаше три лепенки — „Да живее армията!“ „Затвори си телефона и след това шофирай“ и — напълно необяснимо — „Предпочитам да живея в Минесота“.

Когато заобиколих камионетката, видях ченге, което разговаряше с някакъв червенокос мъж с бяла тениска и тиранти, защото имаше шкембе, но не и задник. По-интересният момент беше, че през отворената врата на камионетката забелязах оставения върху шофьорската седалка пистолет.

— Доктор Кълпепър — кимна с топла усмивка полицаят.

Майка ми превключи на карамеления си глас — онзи, който се сипе върху ти толкова бавничко, че човек така и не осъзнава кога е започнал да се задушава:

— Полицай Хейфорт. Спрях, за да видя дали нямате нужда от помощ.

— Много мило от ваша страна — усмихна се още по-широко Хейфорт. Беше пъхнал палци под колана с кобура си. — Това дъщеря ви ли е? Красавица е също като вас, докторе.

Майка ми възрази. Хейфорт настоя. Червенокосият мъж пристъпваше от крак на крак. Те проведоха кратък разговор за комарите през това време от годината. Червенокосият заяви, че скоро ще станат далеч по-стръвни. Нарече ги „мръсни кръвопийци“.

— За какво ви е пистолетът? — попитах.

И тримата извърнаха очи към мен.

Свих рамене:

— Просто се чудех.

— Ами… — обади се Хейфорт. — Оказва се, че господин Лундгрен е решил да вземе избиването на вълците в свои ръце и привлече вниманието ми.

Червенокосият господин Лундгрен запротестира: