Завинаги

Бях плакала толкова яростно, че ми беше трудно да си поема дъх. Положих усилия, за да произнеса равно и спокойно:

— Излизам след секундичка.

Бравата се завъртя. В бързината бях забравила да заключа вратата.

Майка ми пристъпи в тоалетната и затвори вратата зад гърба си. Сведох очи, унизена от това, че ме вижда в подобно състояние. Пред очите ми бяха единствено краката й, намиращи се на няколко сантиметра от моите собствени. Носеше обувките, които й бях купила. Това ме накара да се разплача отново и когато опитах да сподавя риданията си, се чу отвратителен звук, сякаш някой опитваше да си поеме дъх на бесилото.

Майка ми приседна на пода до мен и на свой ред опря гръб в шкафа. Парфюмът й ухаеше на рози, също като моя. Тя опря лакти в коленете си и потърка с длан лицето си, придобило спокойното и предразполагащо изражение, с което доктор Кълпепър посрещаше пациентите си.

— Ще им кажа, че си повърнала — каза тихо тя.

Скрих лице в шепи.

— Изпих три чаши вино, така че не мога да шофирам.

Тя извади ключовете за колата и ги разклати леко пред мен, за да ги видя в процепите между пръстите си.

— Ти обаче можеш.

— Ами татко?

— Маршал ще го докара. Двамата са добра комбина.

Сега вече вдигнах очи.

— Те ще ме видят.

Мама поклати глава.

— Ще излезем през страничната врата. Не е нужно да минаваме покрай масата. Аз ще му се обадя.

Тя извади хартиена кърпичка от чантата си и попи брадичката ми.

— Мразя този проклет ресторант.

— Добре — промълвих.

— Добре?

— Добре.

Тя се изправи и ми протегна ръка, за да стана:

— Освен това не трябва да седиш на пода — мръсно е и можеш да лепнеш рота вируси, стафилококи или нещо от сорта. Защо имаш трохи по ризата?

Деликатно почистих трохите от деколтето си. Докато стояхме с майка ми пред огледалото, видях колко плашещо много си приличаме. Като се изключи фактът, че аз бях разчорлена руина с размазал грим, а тя не беше. Пълната противоположност на дванайсетте месеца, довели ни до този момент.

— Хайде да тръгваме, преди онази да се с разпяла отново — казах.

Двайсет и пета глава

Грейс

Нямах спомен кога се бях събудила. Помнех само, че бях. Надигнах се, примигвайки срещу ярката светлина. Засенчих очите си с ръка и докоснах кожата си. Болеше — не като след трансформация, а все едно бях измъкната изпод развалините на рухнала сграда. Подът под мен беше студен и твърд. Наоколо не се виждаше прозорец, а редицата от ослепителни електрически крушки потапяше помещението в светлината на един никога неугасващ ден.

Нужни ми бяха няколко секунди, в които да се стегна достатъчно, за да се огледам, а после още няколко, за да осмисля видяното. Баня. До мивката беше окачена сложена в рамка пощенска картичка с планински пейзаж върху нея. Остъклена душкабина, никаква вана. Затворена врата. Прозрението внезапно ме озари — това беше банята на горния стаж в къщата на Бек. Еха. Смисълът на това прозрение се стовари върху ми: бях успяла да се върна в Мърси Фолс. Бях успяла да се върна при Сам.

Твърде зашеметена, за да оценя подобаващо случващото се, аз се изправих на крака. Плочките на пода бяха покрити с мръсотия и кал. Цветът й — болнаво жълтеникав — ме накара да се закашлям, давейки се във вода, каквато очевидно липсваше наоколо.

Някакво движение привлече погледа ми и замръзнах, притиснала ръка към устните си. Това обаче бях самата аз: отражение в огледалото, една гола версия на Грейс, с изпъкнали ребра, разширени очи и скрита под пръстите й уста. Отпуснах ръка и докоснах най-долното си ребро. Сякаш като по команда, стомахът ми изкурка.

— Изглеждаш като някоя дивачка — прошепнах на отражението си просто за да видя как устните ми се движат. Все още звучах като самата себе си. Това беше хубаво.

В края на мивката имаше купчинка с дрехи, сгънати с изключителното старание на някой, който или имаше дългогодишна практика в сгъването на дрехи, или никога не го беше правил. Разпознах дрехите от раницата си, тези, които бях донесла в къщата на Бек преди толкова много месеци. Измъкнах любимата си бяла блуза с дълъг ръкав, а после и синя тениска, която облякох върху нея; двете си паснаха като стари приятелки. После дънки и чорапи. Нямаше сутиен или обувки — те бяха останали в болницата или където там оставаха вещите на кървящите момичета след изненадващото им бягство.

Като теглих чертата, стигнах до следния извод: аз бях момиче, което се превръщаше във вълк и се беше разминало на косъм от смъртта, но това, което щеше да ме тормози през целия ден, беше, че се разкарвам наоколо без сутиен.

Под дрехите имаше бележка. Усетих как из стомаха ми се разлива топлина, когато видях познатия почерк на Сам — сбит и труден за разчитане.